По следите на боговете на Древен Шумер

Автор: Васил Василев ( Vassil Vassilev) – Древни цивилизации

(Част 1)

Фундаментална стъпка при всяко изследване е изборът на първичен материал, основата на който спомага за по-нататъшна вярна работа. За съжаление, много автори на книги за древната история на човечеството за цялата си „изследователска“ работа не са чели нищо друго освен алтернативни виждания. Тази картина се наблюдава в модерната ни алтернативна среда и балонът с красива фантастика омайва главите на четящите хора, които обаче не познават фактическия материал.
Интернет форумите са пълни с хора, които не искат да прекарат години в собствена изследователска работа. На тях им трябва само да знаят отговора на въпроса – „А как е в действителност? ”от някакъв авторитетен човек. Отговорите се основават на твърдото убеждение, че „Ето, сега знам!“. Как да не се съгласим – историята е лесно смилаема, тя изглежда да е логиката на настоящето, а и на конкретния автор?! Очевидно не е глупак, чел е там всичко по въпроса и вероятно казва истината. Или с други думи, читателите рядко се опитват да проверят идеите на авторите на теориите, в които вярват, като единствено разчитат само на адекватността и компетентността на последните.
Алтернативната история не е жанр на научната фантастика, а идея, че официално приетата история по редица въпроси е погрешна и не съответства на действителността. Това в по-голямата си част се отнася до най-древната история на човечеството. Основният проблем е свързан с факта, че в „идеалната и ясна“ картина на света, предлагана от историците, не се вписват огромно количество факти и констатации, като рано или късно ще трябва напълно да се преразгледат всички възгледи за древното минало. Трябва да се отбележи, че не бива да се попада в истерия за световна конспирация на учените. И сред членовете на академична наука има много смели ентусиасти, които в името на знанието периодично изказват смели идеи, без да се страхуват това да съсипе кариерата им.
Под концепцията за алтернативна история попада теорията за древните астронавти. Накратко, тя гласи, че в миналото Земята била посетена от представители на извънземна цивилизация. Те станали създатели на човешката раса и като такива, давали знания и технологии на хората. Тази теория започна да придобива популярност през първата половина на ХХ-ти век. Най-известните автори на тази тема са: Ерих фон Деникен и Зекария Сичин. Към тях с уговорки можем да причислим и Греъм Хенкок и Алън Елфорд. За разлика от Сичин, в книгите на Ерих фон Деникен доминира повърхностен анализ на огромен брой мистерии и тайни – така да се каже „на галоп из света“. Липсва солидна концепция, която да обединява всичко, за което говори в своите творби. Алън Елфорд, въпреки твърденията за голяма самостоятелна работа в неговата книга „Боговете на новото хилядолетие“ просто копира и повтаря идеите на Сичин, добавяйки факти за Голямата пирамида, Стоунхендж и др., както и прекалено свободно „играe“ с различни цифри и дати.
Също така си струва да се отбележи руският учен Александър Горбовски. Неговата книга “Мистериите на древната история”, публикувана през вече далечната 1966г., много точно и внимателно забелязва несъвместимите факти с приетите версии за миналото. Не бива да се забравя, че интересът на хората към своето най-древно минало не е валиден само за последните години. В края на XIX-ти век в периода на най-великите археологически открития известният британски археолог Флиндърс Петри заключава, че редица архитектурни паметници на Египет са създадени с помощта на сложни машинни технологии. Естествено, такова изявление поставя под съмнение официалните теории на историците и поражда голям брой легитимни въпроси относно авторството на тези обекти.
Следователно, цялата работа по едно независимо изследване трябва да се основава на наистина съществуващи материали, най-вече от официални източници. Теории, които се основават само на вяра и спекулации, не бива да има, освен в случаите, когато това е изказано директно. В краен случай читателите могат да възприемат подобна теория като научно-фантастична работа, но базирана само и единствено на реални фактологически материали. Най-важното е авторът да се опира на стабилна база, по която да провежда всички изследвания. За тази база или опорна точка, за начало приемаме проста и разбираема идея: в миналото на Земята е имало технически напреднала цивилизация, оставила след себе си впечатляващо количество мегалитни структури в Египет, Ливан, Перу, Боливия, Мексико, Израел и др. Хипотетично приемаме, че нашите древни предци, живеещи по тези места с изградени паметници, нямат връзка с тях. Причината е проста: по тези паметници има следи от обработка, които могат да бъдат оставени само от сложни и технически напреднали инструменти, които просто не биха могли да бъдат на разположение на местното население по онова време. В някои случаи,поради естеството на следите от обработка, може да се заключи, че по това време технологиите били още по-напреднали от съвременните. В допълнение към това, че древните жители нямали отношение към тези обекти, могат да се посочат и невъобразимо големите размери и тегло на каменни блокове, които достигат 1000 тона и повече.
Съвсем естествено е да не вярваме в историите, които някой от съвременниците ни повтарят – че може да се възпроизведе подобна работа с прости и достъпни в древни времена инструменти. Досега всички опити да се повтори подобна работа бяха напълно неуспешни. Дори в случаите, в които се твърди, че е постигнат успех или пък, че е възможно да се сглоби, например, пирамида от големи блокове или изрязване, преместване и издигане на обелиск.
Правени са подобни опити – да бъде издигната пирамида, но само на няколко метра; или пък да се издигне 10 пъти по-малък от обелиска в Египет – естествено, без да сравняваме качеството на изрязване и полиране с оригиналните мегалитни шедьоври, но дори и такива опростени работи създават трудности за модерните имитатори. Достатъчно е да припомним експеримента на японците през 1978г., когато поради възникналите трудности все пак станало необходимо да се използват камиони за транспорт и монтаж на блокове.
Заслепени от подобен въображаем успех, ентусиастите продължават да твърдят, че ако разполагаме с повече време и средства ще можем да изградим по-големи съоръжения – просто трябва да се жертва повече време и да се привлекат повече работници, както се твърди, че се случвало много пъти в древността. Проблемът е, че тук такава математика не работи – за работа с големи и тежки блокове е необходимо напълно различна технология, която не би могла да бъде присъща на което и да е примитивно общество от древността.
Закономерно възниква въпросът кой тогава е построил всичко това и коя неизвестна цивилизация е имала такива развити технологии в далечни времена? И тук е момента да си спомним на кого приписвали всички постижения и източници на знания самите древни жители. В легендите и историите на всички тях се казва, че след като боговете слезли от небето, те дали познания на местното население в различни научни и технически области. Тези знания включвали писменост, календар, земеделие, керамика, изкуство, металургия, астрономия, математика и др. Напълно логично би било да се предположи, че в действителност неизвестната цивилизация, която търсим, всъщност може да бъде само тази на боговете, които са описани в древните текстове.

(Част 2)
Много интересни детайли се открояват, когато се опитаме да сложим в една цялостна картина знанията на древните. Получаваме някои идеи за боговете и миналото на човечеството, свързано с тях . Според древните писания, боговете ни се явяват слизайки от небето и това ни дава право да предположим, че някакви същества са пристигнали на нашата планета от космоса. Сред изследователите на алтернативната история съществуват разногласия по въпроса, а някои смятат, че неизвестната древна цивилизация изобщо не е чужда, а земна, като по някаква неизвестна причина просто изчезнала. В редица версии това се приписва на Платоновата Атлантида и всъщност всички постижения и следи, оставени на нашата планета дължим на нея. Да, вероятно е имало Атлантида някъде, но е неправилно да се приписва развитието на човечеството на цялата планета само с нея. Ако цивилизацията на боговете е била изцяло земна, и разработила своите технологии на нашата планета за дълго време, тогава, очевидно, и всички междинни етапи на това развитие, под формата на фабрики, заводи или някои други сгради, заедно с други битови и технологични отпадъци, неизбежно биха останали поне в минималната форма. Но това не се наблюдава, което предполага, че напредналите технологии на боговете са разработени някъде другаде, а не на Земята и тук те вече са в завършен вид. Привържениците на версията за Атлантида могат да спорят и да кажат, че Атлантида е изцяло потънала и цялата й промишлена инфраструктура също се намерила под водата. Отделно от това, има поддръжници на версията за намеса от същества от паралелни светове. Ето един отличен пример за това колко трудно е да се проведат изследвания на древността, когато обемът на наличния фактически материал е ограничен, а има огромно количество различни версии и предположения. Остава само да отстраним несъстоятелните и звучащи твърде фантастично идеи и по този начин да стесним кръга от възможни варианти.
Както и да е, количеството налична информация за богове от небето е много повече отколкото количеството информация за Атлантида и следователно коректно е изборът да се направи в полза на първите. Също така, трябва да имаме предвид, че могъществото и легендарността на Атлантида е силно преувеличена от съвременните автори, а самият Платон пише за това далеч по-тривиални неща.
Следващата стъпка е да се реши кой източник да се вземе за основа. Въпреки че споменават и разказват за боговете голям брой древни наземни цивилизации, би било разумно да се предположи, че именно най-древната от тях притежава най-пълна и достоверна информация за онези, които дали на хората живот и знания. Така се и случва – най-древната, от известните ни цивилизации наистина има най-подробните и смислени описания на боговете и тяхната дейност. Тази цивилизация без съмнение е шумерската, в много отношения с уникални и мистериозни хора. Именно техните клиновидни таблички хвърлиха светлина върху много събития от древни времена. Декодирането на шумерските и акадските езици и превода на надписите разкриват множество загадки на заемащите се с тях изследователи на древното минало. Налице са оригиналните и по-пълни описания на редица библейски събития, включително създаването на човека и Потопа, споменаването на които се намират и сред народите на целия свят. Освен това, в Близкия изток са и едни от най-великите структури на античността, ролята на които остава да се отгатне.
Естествено, въз основа на тези текстове е необходимо да се направи сравнителен анализ за редица събития, описани в други писмени източници. За да се внесат разумни идеи и доводи, които в бъдеще да бъдат подкрепени от академичната наука, е необходимо най-малкото да се изчетат самите текстове оставени от древните цивилизации, като всички те имат различни преводи, проучвания и анализи на лингвисти и ориентолози. Трябва да се отчете и хронологията на събитията, официално приета от историците по тези въпроси.
За съжаление, не всички митове и легенди носят рационално зърно и ехо от истинската история. С течение на времето описаните събития се отдалечавали във времето и придобивали литературна и откровено фантастична окраска. Например, митовете на древна Гърция съдържат редица малки детайли, които биха могли да бъдат свързани с по-раншните традиции на Близкия изток, но като цяло тези митове станали поетични и изцяло цветни приказки. Без значение колко му се иска на изследователя да обхване и изучи всички по-известни митове, свързвайки ги с историческа информация, основният фокус на едно изследване винаги започва от Близкия изток. Набелязаната цел на изследването може да се постигне само с внимателен и последователен анализ на отделни доказани източници, което би позволило изграждането на цялостна база от знания за древните богове. Едва по-късно могат да се изследват материали, допълващи изучаването на тази материя при древни цивилизации и в други области на Земята.
Основната позиция на едно качествено изследване е изучаването на древните текстове в първоначалната им форма, доколкото това е възможно за неспециалист в лингвистиката. Разбира се, не става дума за цялостно четене на клинопис – само един тесен кръг от хора могат да правят това. Не става въпрос и за свободно четене на транслитерации – тази задача също не е проста. Но един внимателен прочит на оригинала, предимно от официален английски превод с паралелна проверка на транслитерацията в речника, дава далеч по-голямо разбиране от четенето на разкази или литературни преводи на същите тези текстове на който и да е език. Липсата на подходящо образование не лишава човек от възможността да се самообучава, както и от способността да прави анализ и да сравнява различна информация. Няма специалист по „всичко“, но в едно изследване, в допълнение към изучаването на писмените източници, в хода на работата е задължително да се използват и съвременни научни изследвания в различни научни области като: геология, хидрология, палеоклиматология и много други.
Едно такова възможно изследване обикновено има най-малко три вида читателски аудитории, всяка от които се различава по ниво на обучение и информираност на засегнатите теми. За хората, които са напълно незапознати с наследството на древните цивилизации и съществуващите загадки от миналото, трябва да се подчертаят акцентите. Обикновено, това изглежда сложно и трудно, тъй като обемът на наличния материал за древната история е невъобразимо голям. Втората категория включва читатели, които вече са запознати с „алтернативната“ история и различните й теории, които вече могат да създадат своя собствена картина на миналото, въз основа на преди това прочетени произведения от популярни автори. Последната категория читатели, на които би било интересно едно такова изследване, са учени от различни области, свързани с тематиката. Най-вече лингвистите и отчасти историците могат да оценят адекватно от научна гледна точка направените анализи и преводи, които се извършват в процеса на работа.
Ролята на учените от различните направления в никакъв случай не бива да се подценява. Напротив, трябва да се използва от изследователите пълноценно. Много научни статии в ориенталистически и археологически списания се пишат не за да разкриват недвусмислено „истината“ по даден въпрос, а за да внесат ред в разбирането ни за интерпретация на някаква объркваща и неразбираема концепция. Такива произведения по правило акцентират върху хода на мислите на автора и показват възможните варианти за тълкуване и сравняване на обсъжданата тема с други източници. Това е напълно естествен метод на научно познание и много често води до нови открития. За такива копнее и изследователя на древното минало на човечеството. От съществено значение за успеха на едно изследване е и авторът да не се ограничава само с тълкуване на разглежданите от него митологични текстове, а да се опре изцяло върху постиженията на науката, касаещи засегнатите от него теми.

(Част 3)
Към днешна дата са открити десетки хиляди глинени таблички с информация, но за съжаление повечето от тях са повредени. Някои текстове са намерени в няколко екземпляра, което позволява възстановяването на основната част от изложението по тези парчета, но други текстове са намерени само откъслечно. Редица надписи не се поддават на датиране, както по отношение на компилирането им, така и по време на описаните от тях събития. Много текстове са датирани, но от описанието им става ясно, че това са копия на по-стари оригинали, чието датиране отново повдига въпроси. Затова е необходимо по-съществено вглъбяване при датировката на митологичните текстове със свързаните с тях исторически събития. Някъде приликите са изумителни, но в повечето случаи, поради неточности в датировките, е необходимо да се правят предположения от субективен характер.
Много „изследователи“ на алтернативна история злоупотребяват с опитите да обвържат отделни събития и обекти, като натрупат всичко заедно: Стоунхендж с египетските пирамиди, паметници в Южна Америка с Баалбек и т.н. При тях красиво съвпадат събития, случили се на различни континенти в различни епохи. В допълнение към тези „поразителни връзки”, често изложението има определен елемент на епичен разказ, в който от древните митове се открояват дълбоки по смисъл и детайл мотиви. Трябва винаги да имаме едно на ум, когато четем такива „изследвания“, в които артистичността и изразителността на описаните събития е лошо обоснована, без препратки към реални писмени източници. Любим прийом на подобни „изследователи“ е играта с числа – когато между някои известни дати и числа се търси определена връзка и символизъм. Това е много „опасна техника“, която може да обърка и подведе неподготвения читател. Да, сигурно може да има някаква връзка, сходни числа, общи делители и прочие, но сам по себе си фактът на сходство не носи рационално зърно и не дава ясни отговори.
На първо място всеки алтернативен изследовател задължително трябва да проучи официално приетата гледна точка по разглежданите теми, независимо дали е в сферата на историята, митологията или археологията. За да се открие нещо ново, трябва да се съзре несъответствието в приетата от учените версия с наблюдаваната реалност. И за точно отбелязване на несходствата едно с друго са необходими основни познания по предмета.
В една „алтернативна“ среда, археолозите често са обвинявани за произволни датировки и приписване на авторство на предмети на един или друг конкретен народ, критикуват се и историците. Макар и по-рядко, но може да се отбележи подобен скептицизъм и към лингвистите. За тях се смята, че не могат надеждно да преведат нещо, писано преди хиляди години. В действителност, процесът на изучаване и превод на древни езици е много сложен, но както е показало времето, това е напълно възможно. В пълна степен се отнася и за шумерския и акадския езици. В лингвистиката имат достатъчно затруднения, но по-голямата част от текстовете, намерени в Близкия изток са преведени с голяма степен на точност. В това отношение лингвистите заслужават повече доверие от историците и археолозите, обаче трябва да се отбележи, че много видни учени принадлежат и към трите лагера едновременно.
За да се разберат аргументите в теорията на Зекария Сичин и цялата основа на изследването му, трябва да се проучи целият този суров първоначален материал, който Сичин изучава при писането на книгите си. Това количеството информация е наистина огромно. Първата книга на Сичин е публикувана през 1976г., а в тези времена всеки опит да се запомни, препрочете и провери нещо е свързано с отваряне на „дебелите книги“ и ровене сред хиляди малки записки. За да се състави една теория като неговата, не се изисква просто четене на материали, а многократни анализи с кръстосани едновременни сравнения с множество източници. Днес имаме интернет и изследователската работа, над която Сичин прекарал най-малко половин живот, сега е реализуема в рамките на три до пет години активна работа. Но дори и тези няколко години изглежда са прекомерна цена за повечето изследователи или критици. Поради тази причина днес съзнанието на хората е буквално препълнено с фикции, построени както върху работата на Сичин, така и върху един огромен набор от безсмислени творения, основани на неговите идеи. И не друго, а основно мързелът е направил Сичин практически „недосегаем авторитет“ по въпросите на шумерската митология в средите на алтернативните изследователи. В днешните интернет общности често се стига и до куриозни ситуации от рода на тази, че пишейки „разобличителни“ статии, някой „мрежов“ изследовател обявява, че даден учен не съществувал (защото не могъл да го открие, не изписвайки правилно точното му име в Гугъл) и следователно всичко написано от негово име било лъжа.
С други думи, за подготовка към осъществяване на конкретна работа по установяване най-древното минало на човечеството и произхода на древните богове, един съвременен изследовател на темата, която Зекария Сичин преди време постави на дневен ред е да се измине същия маршрут, който самият Сичин следвал. Необходимо е да се отбележат достойнствата на този човек, тъй като в процеса на четене, на бъдещият изследовател му става ясно, че Сичин действително е работил с реални факти и исторически събития и често интерпретацията на тези събития изглежда разумна и съвсем логична. Проблемът е в това, че като всеки човек, Сичин също не е безгрешен и много от интерпретациите му може да са изцяло субективни. А пътят към утвърждаване на алтернативната теория за миналото на човечеството минава именно през откриването на подобни грешки. Или по друг начин казано, за да може тази теория да бъде приета сериозно от повече хора и най-вече от средите на учените, тя трябва да се изчисти от случайни елементи от субективен характер и да се обоснове главно чрез средствата и методите на самата наука.
От друга страна, критиката към изграждането на подобни алтернативни, обявени за ненаучни теории също трябва да бъде на ниво. Отделно от гореспоменатия куриозен случай, критиката към представеното от Сичин също не се отличава с необходимата задълбоченост. За съжаление, истинска аргументирана критика на основните му идеи практически не съществува. Неговите „критици“ в пълния смисъл на тази дума могат да се преброят на пръстите на едната ръка, като на повечето от тях определено им личи, че не са чели задълбочено дори основите на построената от него на база реално-съществуващи документи теория. Да не говорим за по-задълбочено обследване на евентуално допуснати грешки. Просто се отхвърля автоматично, по принцип, и в това се състои основната грешка не само в по-сериозното разглеждане на една алтернативна изследователска работа, но и на критиката към нея.

(Част 4)
На някакъв етап (според официалната гледна точка) увеличението на броя на хората на нашата планета довел до факта, че ловът и събирачеството вече не можели да изхранват всички членове на примитивната общност, което довело до единствен изход: то да овладее нова форма на дейност – селско стопанство, за което е било необходимо да установи уседнал начин на живот. Преходът към земеделие автоматично стимулирал развитието на технологични инструменти, развитието на строителството на стационарни жилища, формиране на социални норми и социални отношения и т.н. и т.н., т.е. се появил „задействащ спусък“ за бързото развитие на човека по пътя на цивилизацията.
Тази схема изглежда толкова логична и дори очевидна, че всеки, някак си без да изкаже никаква критика, почти веднага го приема за истина … И всичко би било добре, но бързото развитие на науката наскоро предизвика активност в преразглеждането на много „основни“ и изглежда, непоклатими по-рано теории и схеми. Започва да се „пука по шевовете“ и „класическия“ мироглед върху проблема с прехода на човека от примитивно съществуване на ловец-събирач към земеделие.
Първи и може би най-сериозни „смутители“ на така установената научна обрисовка на събитията станаха етнографите, които откриха, че тези, които продължавали да съществуват като примитивни общности абсолютно не се вписват в съгласуваната картина, рисувана от политикономията. Моделите на поведение и живота на тези примитивни общности не са просто „досадни изключения“, а фундаментално противоречие на схемата, според която се развило примитивното общество. Преди всичко била разкрита изключително високата ефективност на ловната и събирателната дейност:
„Етнографията и археологията са натрупали досега много данни, от които следва, че присвоителната икономика – лов, събиране и риболов – често осигурявала много по-стабилно съществуване от ранните форми на земеделие… Обобщението на такива факти още в началото на нашия век, довело до това полския етнограф Л.Кришивицки да заключи, че „при нормални условия примитивният човек имал повече от достатъчно храна на разположение“. Проучванията от последните десетилетия не само потвърждават тази позиция, но и я конкретизират с помощта на сравнения, статистики, измервания”. (Л.Вишняцки, „От полза – към изгода“).
„Ефективността на високо специализираната събирателска дейност е просто поразителна. Дори и в случаите, когато условията на околната среда са изключително неблагоприятни, примитивните събирачи показвали невероятна способност да се снабдят с храна“. (А.Лобок,“Вкусът на историята”)
Достатъчно важен е фактът, че присвояващата икономика е ефективна не само в смисъл, че осигурява на примитивните хора всичко необходимо за живота, но и в това, че всичко се постигало чрез много скромно физическо усилие. Смята се, че средният „работен ден“ на ловците-събирачи варира от три до пет часа и това се оказвало напълно достатъчно. Освен това, като правило, децата не вземали непосредствено участие в икономически дейности, а възрастните, особено мъжете, могли да си позволяват да бъдат разсейвани от „прозата на ежедневието” за ден или два и да се заемат с „по-възвишени“ дела. (Л.Вишняцки, „От полза – към изгода“).
Животът на „примитивния“ ловец и събирач като цяло се оказал много далеч от всепоглъщаща и сурова борба за съществуване:
„… данните на съвременните етнографски изследвания убедително показват, че жизнената практика на примитивните племена, съхранили своята културна идентичност до момента, няма нищо общо с ежедневната изтощителна работа на селското стопанство човек ‘от разсъмване до зазоряване’ … Самият процес за получаване на храна за примитивния човек е ловът, който до голяма степен се основава на играта и хазарта. А какво е ловът? В края на краищата, ловуването е това, което ‘искате’, каквото се извършва ‘в лова’, а не нещо под натиск на външната необходимост. При това, ‘събирането’ е вторият традиционен източник на примитивния човек за събиране на храна – също един вид ‘ловна’ игра чрез случайно търсене, но не и изтощителна работа.“ (А.Лобок,“Вкусът на историята”).
Всеки може да разбере и почувства това: в днешното общество отиването в гората за гъби и плодове е много по-вероятно да се извърши поради вълнението от търсенето, а не за самоосигуряване с храна. А ловуването като цяло се е превърнало в забавление за богатите хора. Но и двете се считат за начин за почивка.
„Дори при най-висок разход на енергия, ловецът може и да не почувства умора: енергията на естественото вълнение му дава сила. И обратно: фермерите могат да изпитат удовлетворението от вида на реколтата, но самият процес по култивирането на земята се възприема от него като задължителна необходимост, като упорита работа, чието значение може да се намери само в бъдещата реколта, в името на която е направена ‘жертва на труд’.“ (А.Лобок,“Вкусът на историята”).
Човек стотици хиляди и дори милиони години се занимавал с лов и събиране и в резултат на това в неговата психика (в частта, която е наследствена) били фиксирани съответни структури – архетипи, предизвикващи вълнение и удоволствие от процеса на лов и събиране. Всъщност, механизмът на работа на тези архетипни структури в много отношения е подобна на инстинктивния механизъм при животните, чиито инстинкт ги спасява от глад.
Напротив, чуждите на човека и неговата психика дейности, „неестествени“ за неговата природа, неизбежно ще му причиняват недоволство вследствие тежестта и изчерпващия характер на селскостопанския труд, и по-специално „неестествеността“ на тази работа за самия човек.
Но за какво е тогава тази „жертва на труд“? И струва ли си тя прекратяването на „играта“? Според официалната гледна точка, земеделският производител се бори за реколтата, така че в края на събирането й, да си осигури добро прехранване и стабилно съществуване до следващия земеделски сезон. Въпреки това, когато се обмисля преходът от лов и събиране към земеделие, ние подсъзнателно си представяме съвременното развито земеделие и забравяме, че всъщност говорим за архаично, примитивно земеделие…
„… ранното земеделие е изключително трудно и ефективността му е много, много ниска. Изкуството на земеделието е твърде трудно изкуство за начинаещи, без опит, които не биха могли да постигнат някакъв сериозен успех.” ….
„… основните селскостопански култури на неолита в тези случаи, които водят в крайна сметка до появата на самия феномен ‘цивилизация’ стават зърнените. Но не днешните зърнени култури, резултат на хилядолетия културно земеделие, а дивата пшеница – еднозърнеста или двойнозърнеста, както и двуредния ечемик – това са дивите растения, които човекът от неолита започнал да използва. Хранителната ефективност на тези растения не е твърде висока – ще получите ли много зърно, дори ако засеете с тях голямо поле! Ако проблемът наистина се състоял в намирането на нови източници на храна, би било естествено да се предположи, че агротехническите експерименти ще започнат с растения, които имат големи плодове и дават големи добиви още в дивите си форми.” (А.Лобок,“Вкусът на историята”).

(Част 5)
Дори в „некултурно“ състояние плодовете десет или повече пъти превъзхождат зърнените и бобовите култури по добив, но древните хора по някаква причина буквално игнорират този факт, въпреки, че бил „под носа им“. В същото време, първооткривателят-фермер по някаква причина вярва, че той е недостатъчно допълнително обременен с трудности и още повече усложнява задачата си, въвеждайки и възможно най-трудната преработка на урожая, което му е възможно да измисли.
„Добиването на зърно е изключително трудоемка дейност, не само по отношение на растежа и събиране на реколтата, но също и по отношение на неговата кулинарна обработка. На първо място, необходимо е да се реши проблемът с ексфолирането на зърното от здравата и твърда обвивка, в която се намира. И за това се появява нужда от специална каменна индустрия – изработването на каменни хаванчета и пестици, с помощта на които се изпълнява тази процедура“.
„… основните трудности започват по-късно. Получените цели зърна древните земеделските стопани смилат трудно на брашно върху специални камъни и степента на сложност на тази процедура е несравнима с труда по обработката на полученото от лов и събирачество. Изглежда отново като някаква загадка: много по-лесно е зърната да се сготвят на каша, а да не се смилат на брашно. Още повече, че хранителната стойност на зърната не страда от това. Фактът обаче остава: от десетото хилядолетие пр.н.е. „човечеството от трева“ създава една цяла индустрия за сортиране и превръщане на зърното в брашно, а самият процес по добив и обработка на зърно се превръща в истинска мъка.“ (А.Лобок,“Вкусът на историята”)
Какво получава този земеделски герой в замяна на тези самостоятелно създадени си трудности?… Според официалната гледна точка на политическата икономия, с прехода към селското стопанство човек решава своите „хранителни проблеми“ и става по-малко зависим от капризите на заобикалящата го природа. Но обективен и безпристрастен анализ категорично отхвърля това твърдение – животът само се усложнява. По множество параметри ранното земеделие влошава условията за съществуване на древния човек. По-специално, „обвързването“ му към земята го лишава от свободата на маневриране в неблагоприятни условия, а това често води до тежко гладуване, почти непознато за ловците и събирачите.
„В сравнение с ранните фермери, с хората усвояващи основите на произвеждащата икономика, ловците-събирачи са в много по-добра позиция във всички отношения. Земеделците зависят повече от капризите на природата, тъй като тяхната икономика не е гъвкава – те по същество са привързани към едно място с много ограничен набор от ресурси. Тяхната храна е еднообразна и като цяло по-бедна. И, разбира се, в сравнение с лова и събирането, земеделието е по-трудоемко – полетата изискват постоянна обработка и грижа.” (Л.Вишняцки, „От полза – към изгода“)
„Земеделските производители рязко губят мобилността си, свободата на движение, и най-важното, селскостопанският труд отнема много време и оставя все по-малко възможности за лов и събиране на паралелна основа. Това не е предимство, а напротив – води до забележимо влошаване на качеството на живот: Чудно ли е тогава, че една от непосредствените последици от прехода към селското стопанство е намаляването на продължителността на живота?“ (А. Лобок, „Вкусът на историята“)
„В допълнение, според повечето учени селскостопанско-скотовъдските поселения – пренаселени и претъпкани в много по-голяма степен от лагерите на ловците, които обикновено живеели в малки групи от 25 до 50 души – са податливи на развитие на болести и инфекции.“ (Л.Вишняцки, „От полза – към изгода“)
Е, колко логичен и закономерен изглежда преходът на нашите предци от лов и събиране към земеделие?… Изглежда, толкова „ясен и очевиден“ колкото ни се представя в светлината на общоприета гледна точка по този въпрос… Извън всяко съмнение, тя търпи крах по абсолютно всички позиции!!!
Етнографите отдавна са се убедили, че така наречените „примитивни“ хора изобщо не са били толкова глупави, че да се впуснат доброволно в такива тежки изпитания, които възникват по „пътя на цивилизацията“.
„Може да се приеме за сигурно, че много групи ловци-събирачи, които живеели рамо до рамо с фермери и пастири, са били добре запознати със земеделието и животновъдството. Това обаче не довело до незабавен преход от лов към животновъдство, от събиране – към селско стопанство.”
„Подражанието…е от чисто селективен характер – приема се само това, което лесно се вписва в традиционния начин на живот, не го нарушава и не изисква радикално преструктуриране. Да речем, лесно се взаимстват инструменти, които правят повече ефективен лова. Например, в Южна Африка, съдейки по археологически данни бушмените съседствали на пастирите хотентоти поне до началото на нашата ера и следователно имали поне две хилядолетия пред погледа си икономиката на производството, както и възможност за нейното заемстване. И какво от това? Едва в миналия век те започват да се отклоняват от обичайното си съществуване на събирачество и лов към нови форми за поддържане на живота си. И го правят единствено под натиска на суровата необходимост – в условия на обеднялата природа.“ (Л.Вишняцки, „От полза – към изгода“).
В светлината на показаните недостатъци на ранното отглеждане на селскостопански продукти става абсолютно ясно защо етнографите не са открили желание в ловците/събирачи да започнат живот по образ и подобие на своите съседи фермери. Цената на „прогреса“ била твърде висока, а самият напредък – съмнителен.
И въпросът изобщо не е в мързел, въпреки че „мързелът“ може да допринесе за тази ситуация… Афоризмът „човек е по природа мързелив”има дълбока основа: хората, както всички други животни се стремят към желания резултат, опитвайки се да изразходват колкото се може по-малко енергия. Ето защо, за да си осигурят храна, те просто не биха се отказали от лов и събирачество, за да преминат към изтощителната работа на фермера.
Но защо въпреки това ловците и събирачите в зората на нашата история изоставили традиционните форми на обезпечение с хранителни продукти и се заложили под игото на най-трудоемките дейности с цел прехрана? Дали не е по силата на някой извънредни обстоятелства и под техен натиск нашите далечни предци са били принудени да изоставят своя блажен и спокоен живот на потребители на природни дарове и да преминат към изнурителния труд на фермера, за да просъществуват?…

(Част 6)
Археологическите доказателства сочат, че опити за овладяване на земеделието, например в Близкия изток (XI-X хилядолетие пр.н.е.) се забелязват след определен глобален катаклизъм, придружен от рязка промяна в климатичните условия и масивно изчезване на множество представители на животинския свят. Макар конкретно катастрофалните събития да са се случили в XI-ото хилядолетие пр.н.е. „остатъчни явления“ могли да бъдат проследени от археолозите още няколко хилядолетия.
„… в действителност масовото изчезване на животните е резултат на това, което се случило при внезапния край на последната ледникова епоха. … В Новия свят, например, над 70 видове големи бозайници изчезнали между 15.000 и 8.000г пр.н.е. Тези загуби, които по същество означават насилствена смърт на над 40 милиона животни не са били равномерно разпределени през целия период, а напротив – повечето от тях попадат в един период на две хиляди години между 11.000 и 9.000г. пр.н.е. За да се усети „динамиката“, отбелязваме, че в предишните 300.000 години са изчезнали само около 20 вида животни.” (Греъм Хенкок „По следите на боговете“)
Естествено, в условията на намаляване на „продоволственото снабдяване“, може да е имало ситуация на остър недостиг на хранителни ресурси за нашите предци, които да са били принудени в резултат на това да научат нови начини за снабдяване с храна. Съществуват обаче някои съмнения, че събитията се развили по този сценарий.
Първо, катастрофалните последици от събитията през XI-то хилядолетие пр.н.е. имат глобален характер и, разбира се, засегнали не само представителите на флората и фауната, но и самия човек. Няма причина да вярваме, че човечеството (в неговата примитивна, естествена фаза на съществуване) е пострадало по-малко отколкото заобикалящия го жив свят. Броят на населението също трябва да е бил драстично намален, като по този начин донякъде компенсирал намаляването на хранителните ресурси. Това всъщност се съобщава в описания, дошли до нас от митове и легенди за събитията: буквално всички народи говорят едно и също – оцелели много малко от тях.
Второ, естествената реакция на примитивните племена, ангажирани в лов и събирачество с намаляване на хранителните ресурси ще търсят нови места, а не нови начини на дейност, което се потвърждава и от множество етнографски изследвания.
Трето, дори като се вземат предвид промените в климата, които са настъпили, недостигът на хранителни ресурси не би могъл да трае дълго. Природата не търпи празноти: екологичната ниша на изчезващите животни веднага се заема от други… Но ако изведнъж по някаква причина възстановяването на природните ресурси не се случило толкова бързо, колкото обикновено се случва в природата, все пак то отнема много по-малко време, отколкото човечеството да измисли, овладее и развие цяла система от земеделските техники.
Четвърто, няма причина да се смята, че при намалени хранителни ресурси ще има рязко нарастване на раждаемостта. Примитивните племена са били по-близо до природата и затова са имали по-силно взаимодействие с нея, а оттам и задействат естествените механизми на саморегулиране нарастване броя на населението в условията на изчерпване на природните ресурси, включително и увеличаване на смъртността…
Следователно, въпреки че идеята за решаващата роля на растежа на населението за развитието на земеделието не е нова, етнографите все още не са я приели, тъй като имат достатъчно фактически основания за сериозни съмнения. Така теорията за „демографската експлозия“ като причина за прехода към земеделие също не издържа критика. И единственият аргумент остава фактът на комбиниране на земеделието с висока плътност на постоянно увеличаващо се население.
„В целия свят тези планински райони на Азия и Африка [откъдето произхожда селското стопанство] все още представляват най-населените места. Това е още по-ясно изразено в близкото минало… Ако извадим безплодните пустини и безводни планински райони в Персия, Афганистан, Бухара, недостъпни за обработване скали, каменни сипеи и области с вечен сняг, ако вземем предвид гъстотата на населението по отношение на култивираните земи, ще получим гъстота, надвишаваща най-културните региони на Европа.“ (Н.Вавилов, „Центрове на произход на култивираните растения“)
Но… може би не трябва да обръщаме всичко с главата надолу и да бъркаме причината с последиците?.. Много по-вероятно е преходът към заседнал живот, основаващ се на земеделието, да доведе до „демографски взрив“, а не обратно. Все пак, ловците и събирачите били склонни да избягват голяма пренаселеност, възпрепятстваща тяхното съществуване. Географията на древното земеделие ни кара още повече да се съмняваме в това, че прехода на нашите предци към него е предизвикан от рязко и внезапно намаляване на хранителните ресурси.
Ученият Н.Вавилов в своето време разработил и обосновал метод, според който е било възможно да се определят центровете на произход на растителните култури. Според неговите изследвания, се оказва, че повечето от известните култивирани растения са произлезли от осем много ограничени по площ основни области.
„… зоната на първоначално развитие на основните култивирани растения е ограничена главно до ивицата между 20-ия и 45-ия паралел, където са концентрирани най-големите планински вериги на Хималаите, Хиндукуш, Западна Азия, Балканите и Апенините. В Стария свят полосата върви по паралела, а в Новия Свят – по меридиана в съответствие с общите посоки на основните хребети.“ (Н.Вавилов, „Световни огнища /центрове на произход/ на най-важните култивирани растения „).
„Географското местоположение на първичните огнища на земеделието е много специфично. Всичките седем огнища са ограничени предимно до планински тропични и субтропични райони. В Новия свят центровете са ограничени до тропическите Анди, а в Стария свят – до Хималаите, Хиндукуш, планинска Африка, планинските райони на Средиземноморските страни и планински Китай, като заемат предимно предпланинските области. По същество, основна роля в историята на световното земеделие заела само една тясна ивица от земната повърхност.”
Всички тези „огнища“, които всъщност са центровете на древното земеделие, имат много сходни климатични тропични и субтропични условия. Но „тропиците и субтропиците представляват оптималните условия за разгръщане процеса на видообразуване. Максималното видово разнообразие на растителността и животинския свят са очевидно тропиците. Особено ясно това се вижда в Северна Америка, където се намира южната част на Мексико и Централна Америка, като те заемат сравнително малка площ, а включват повече видове растения, отколкото цялото огромно пространство на Канада, Аляска и САЩ взети заедно (включително Калифорния).“ (Н.Вавилов, „Проблемът за произхода на селското стопанство в светлината на съвременните изследвания”)
Това определено противоречи на теорията за „хранителен дефицит“ като причина за развитието на селското стопанство, защото в тези условия има не само множество видове, потенциално подходящи за селското стопанство и култивиране, но и изобилие на обикновено годни за готова консумация видове, способно да осигури прехрана на ловци и събирачи… Между другото, Н.Вавилов забелязва и това:
„И досега в Централна Америка и Мексико, а също и в предпланинската тропическа Азия, човек използва много диви растения. Тук не винаги е лесно разграничаването на културните растения, произлезли от съответните диви растения.” (Н.Вавилов, „Проблемът за произхода на селското стопанство в светлината на съвременните изследвания”)

(Част 7)
И така, оказва се много странно и дори парадоксално, че земеделието е възникнало по някаква причина в райони на Земята, където най-малко имало предпоставки за глад. И напротив: в региони, където намаляването на „хранителните ресурси“ могло да бъде най-осезаемо и по тази логика трябва да е било значителен фактор засягащ човешкия живот, не се е появявало никакво земеделие!!!
Подробностите и детайлите за прехода от лов и събиране към земеделие, възстановени в сегашно време, са буквално препълнени с неразкрити мистерии. Например, в цяла Северна Америка, южно-мексиканският център на древното земеделие заема само около 1/40 от цялата територия на обширния континент. Горе-долу такава площ заема перуанския център по отношение на цяла Южна Америка. Същото може да се каже и за повечето центрове на Стария свят. Процесът на поява на земеделие е направо „неестествен“, тъй като с изключение на тази тясна лента, никъде (!!!) никога не е имало опити в света за преход към земеделие!!!
Друга „подробност“: сега като общопризната родина на пшеницата (в ролята й на една от основните култури) на нашата планета се явява по официалната версия тясна ивица, обхващаща месопотамската низина. А се смята, че оттам пшеницата се е разпространила по цялата земя. Обаче, в тази гледна точка има някакъв вид “измама” или манипулиране на данни. Факт е, че този район (според изследването на Н.Вавилов) всъщност е родното място на тази група пшеница, която се нарича „дива“. Освен нея, на Земята има две други основни групи: твърда пшеница и мека пшеница. но се оказва, че „дивата“ въобще не е тяхна „прародителка“.
„Противно на обичайните предположения, основните бази на най-близките диви видове от рода… не са пряко свързани с центровете на генната потенциална концентрация на култивираната пшеница, а са далеч от тях. Дивите видове пшеница се намират най-вече в южна Сирия и северна Палестина, в които съставът на култивираната пшеница е особено беден. Самите тези видове, както показват изследванията, са изолирани от култивираната пшеница и е трудно да имат смесени гени. Това несъмнено са особени видове… (Н.Вавилов, „Географска локализация на гените на пшеницата по света”)
„Как е възникнала култивираната пшеница … как станало това разнообразие от съществуващи видове култивирана пшеница – на тези въпроси фактът за намерена дива пшеница в Палестина, Сирия и Армения не отговаря. Във всеки случай, сега е съвсем ясно, че основните потенциални черти и гени на култивираната пшеница са затворени в райони, далеч от Сирия и северна Палестина, а именно – в Абисиния и в подножието на Западните Хималаи“. (Н.Вавилов, „Няколко забележки към проблема с произхода на пшеницата“)
В резултат на глобалното изследване на различните видове пшеница, Н.Вавилов създаде три независими разпределителни центъра (места на произход) на тази култура. Сирия и Палестина са родното място на „дивата“ и еднозърнестата пшеница; Абисиния (Етиопия) – дом на твърдата пшеница; а подножието на Западните Хималаи – център на произход на меките сортове пшеница.
„Сравнението на видовете, сортовете и гените на пшеницата на двата континента, вместо да потвърди предположението на Солмс-Лаубах за единството на абисинските видове пшеница с тези от Източна Азия – където Солмс-Лаубах бил склонен да търси родината на пшеницата – констатира обратното, че разликата между азиатските и африканските пшенични групи е голяма“. (Н.Вавилов, „Центрове на произход на култивираните растения“)
Като цяло, Н.Вавилов твърдо заключава, че обявяването на Месопотамия за родина на пшеницата или предположението за Централна Азия за такава няма причина.
Но той не се ограничил само с този резултат от неговите изследвания. В процеса се установило, че разликата във видовете пшеница всъщност е на далеч по-дълбоко ниво: пшеницата с едно зърно има 14 хромозоми; дивата и твърдата пшеница – 28 хромозоми; а меката – 42 хромозоми. Но дори и между дивата пшеница и твърдите сортове с еднакво количество хромозоми разликата била огромна.
„Нашият опит за смесване на дивата пшеница с различни видове култивирани пшеници, включително дори морфологично близки … показа, че дивата пшеница… е специален… вид. Тя се характеризира, както е известно, с 28 хромозоми, които рязко се различават от цялата група меки видове пшеница, но по-важното е, че тя е специален вид – различен от пшеницата с 28 хромозоми“. (Н.Вавилов, “Световни центрове на сортови богатства (гени) на култивираните растения“)
„Много важен е фактът, че в Абисиния, където има максимално първично сортово разнообразие от 28-хромозомна култивирана пшеница, напълно… липсват всички основни диви роднини на пшеницата. Този факт води до необходимостта от преразглеждане на нашето разбиране за процеса на произход на култивираните растения… Не по-малко важен е фактът, че установяваме огромно различие в локализацията… на 42- и 28-хромозомна пшеница (югоизточен Афганистан и Пенджаб за 42-хромозомната пшеница и Абисиния – за 28-хромозомната).“ (Н.Вавилов, „Няколко забележки към проблема с произхода на пшеницата“)
Както е известно и професионалистът Н.Вавилов го потвърждава, да се постигне „обикновена селекция“ посредством такава промяна в броя на хромозомите не е толкова лесно (всъщност почти невъзможно). За удвоявяне и утрояване хромозомния набор се изискват методи и способи, които дори съвременната наука не винаги е в състояние да осигури (до пълна интервенция на генното ниво).
Въпреки това, целият характер на разпространението на сортове пшеница по света предполага, че разликата между тях вече е съществувала в най-ранните етапи на отглеждането й! С други думи, сложните работи по селекцията (и то в кратки срокове!!!) би трябвало да са извършени от хора с дървени мотики и примитивни сърпове с каменни режещи зъби. Представяте ли си абсурдността на такава картина?…
Н.Вавилов стига до извода, че теоретично (подчертаваме – само теоретично!!!) не може да се отрече възможността за родство на, да кажем, твърда и мека пшеница, но за това е необходимо да се изместят условията за културно земеделие и целенасочена селекция назад с десетки хиляди години!!! Няма абсолютно никакви археологически предпоставки за това, тъй като дори най-ранните находки не надвишават 15.000 години, но те вече разкриват „готово” разнообразие от видове пшеница…
„Учените вече са установили, че земеделието започнало с одомашняването на дива пшеница, но не са в състояние да обяснят защо първото зърно (например откритото в пещерата Шанидар) вече е еднородно и напълно развито. На природата са необходими хиляди поколения генетична селекция, за да постигне дори съвсем скромна степен на развитие. И все пак периодът, времето и мястото, където може да е протекъл такъв постепенен и изключително продължителен процес, не са установени. Няма обяснение за това генетично чудо, освен ако не става въпрос за изкуствена манипулация.“ (Зекария Сичин, „Дванадесетата планета“)

(Част 8)
Ако случаят със странното появяване (още от най-ранни времена) на готови култивирани сортове семена беше ограничен само до пшеницата, това щеше да е само една малка част от общия въпрос, на който не сме способни да дадем адекватен отговор…
„Нашето изследване чрез диференциалния ботанико-географски метод обаче показва, че площта на дивия ечемик дава още по-малко указания за намирането на действителни центрове по формиране на културен ечемик. В Абисиния се наблюдава максимално натрупване на разнообразие от форми и следователно, вероятно и гени от групата на… ечемика. Тук е съсредоточено изключително разнообразие от форми… При това се намират ред… признаци, неизвестни в Европа и Азия… Любопитно е, че в Абисиния и Еритрея, богати на сортове и типове култивиран ечемик, дивият ечемик тотално отсъства“. (Н.Вавилов, “Световни центрове на сортови богатства (гени) на култивираните растения“)
Освен това, подобна картина на „изолация“ на културните видове от регионите с разпространение на техните „диви“ форми се наблюдава и в редица други растения, като грах, нахут, лен, моркови…!!! И ето, че се явява парадокс: в родината на конкретните растения няма “диви” сортове, както и следи от тяхното отглеждане, като „окултуряването“ им се извършва на друго място, където пък въобще няма „диви“ форми!!!
Една от популярните теории е версията, че един народ, който „открил“ земеделието, разпространил изкуството си по цялата Земя. Представете си следната картина: някакви хора се движат по света и разпространяват вече култивирани от тях растения, а по пътя си грабват нови „диви“ растения и спират вече на трето място да отглеждат тези нови растения, като по някакъв начин по пътя (без никакви междинни етапи) ги култивират. Такива ми ти глупости…
Но тогава остава единствено да се съгласим със заключението на Н.Вавилов за абсолютно независим един от друг произход на културите в различни центрове на земеделието.
Ясно е, че тези цивилизационни култури, използвали различни родове и видове растения, се появяват автономно (едновременно или по различно време)… Характеризират се с големи различия в етнически и езиков произход. Използват специфични различни видове земеделски инструменти, както отглеждат и различни видове домашни животни“. (Н.Вавилов, “Проблемът за произхода на земеделието в светлината на съвременните изследвания”)
И така, какво имаме като резултат?
Първо, по отношение на обезпечение с хранителните ресурси, преходът на древните ловци и събирачи към земеделие е изключително неизгодно, но всички те са го направили.
Второ, селското стопанство се ражда в най-изобилните на ресурси райони, където няма естествени предпоставки за изоставяне на лова и събирачеството.
Трето, преходът към селското стопанство се извършва в най-трудоемкия негов вариант – с отглеждане и преработка на зърнени култури.
Четвърто, центровете на древното земеделие са териториално разделени и силно ограничени по площ. Разликата между култивираните растения показва пълна независимост на тези огнища едно от друго.
Пето, получено е сортово разнообразие на някои от основните култури в най-ранните етапи на отглеждането им при отсъствието на каквито и да са следи от „междинна“ селекция.
Шесто, античните центрове за отглеждане на редица култивирани растителни форми по някаква причина са географски отдалечени от локализацията на техните „диви“ роднини.
Подробен анализ не оставя камък върху камък от възможната „логична и ясна“ официална гледна точка по въпроса за появата на селското стопанство на нашата планетата и от евентуална скучна част на политическата икономия влиза в категорията на една от най-мистериозните страници от нашата история. Достатъчно е само да се потопим в нейните подробности, за да разберем невероятността на случилите се събития. Това заключение за невероятността на такава радикална промяна в целия начин на живот на хората, свързани с прехода – всъщност, от присвояване към производство на продукция – фундаментално противоречи на правилно установяване на някои от неговите „естествени причини“. Затова то е обусловено с невъзможност за промяна на „класическия“ поглед върху политическата икономия и всички нови опити за „естествено“ обяснение на появата на селското стопанство често са по-лоши и от старите версии.
Но в такъв случай, защо се е случило така? Все пак се е случило, въпреки цялата невероятност… Съвсем очевидно е, че за това трябва да има добри причини. И тези причини нямат никакво отношение към проблема за създаване на нови хранителни ресурси.
Нека тръгнем тогава по пътя на парадокса: да се опитаме да обясним едно невероятно събитие с причини, които може да изглеждат още по-невероятни. И за това да се допитаме до свидетелите, които са извършили действителния преход към за селското стопанство. Още повече, че няма къде другаде да отидем, защото единствената (!!!) друга настояща гледна точка, различна от официалната версия, е само тази, към която нашите древни предци са се придържали и която проследяваме в митовете и легендите, дошли до нас от онези далечни времена.
Нашите предци били абсолютно сигурни, че всичко е станало по инициатива и под контрола на боговете, които слезли от небето. Именно те (споменатите от тях богове) положили началото на цивилизациите като такива, предоставили на хората селскостопански култури и ги обучили на земеделски техники. Много забележителен е фактът, че тази гледна точка за произходът на земеделието доминира в абсолютно всички известни райони, където се зародили древните цивилизации.
Великият бог Кецалкоатъл донесъл царевицата в Мексико. Бог Виракоча учил хората на земеделие в перуанските Анди. Озирис дал културата на земеделие на народите на Етиопия (Абисиния) и Египет. Шумерите били въведени в селското стопанство от Енки и Енлил – боговете, които слезли от небето и им донесли семена от пшеница и ечемик. На китайците за развитието на селското стопанство помогнали “Небесни Гении“, а в Тибет „Владетелите на мъдростта“ донесли плодове и зърнени храни, неизвестни на Земята дотогава.
Втори забележителен факт: никъде, в митове и легенди, човекът дори не се опитал да постави себе си или своите предци измежду тези, които имали заслуги за развитието на селското стопанство!!!
Без да влизаме в подробности за това кои точно са наричани „богове“ от нашите предци и откъде дошли те, отбелязваме само, че съгласно легендите и митовете, свързани с началото на развитието на селското стопанство (т.е. най-древните съществуващи такива), „боговете“ по външен вид (а в много отношения и по поведение) не са били много по-различни от обикновените хора – само техните възможности и способности били несравнимо по-големи от тези на хората.
И така, онези групи от хора, които по-късно формирали известните нам цивилизации от Близкия изток, живеели в местата на зараждане на земеделието. При това, преходът от събиране към земеделие бил причинен не от желанието за качествено подобряване на храненето, а под влиянието на външен фактор – високо развита цивилизация на „боговете“, дала култивирани сортове пшеница на хората в завършена форма и принудила ги да обработват земята. Защо т.нар. „богове“ предприели тази стъпка, ще се опитаме да разберем, но за това е необходимо да узнаем повече за най-древната от всички познати нам цивилизации – тази на шумерите.

(Част 9)
До неотдавна в учебните програми се изучаваше, че най-старата и развита цивилизация на Земята била Древен Египет. Дори и сега, ако интервюираме хората на улицата, задавайки въпроса коя цивилизация смятат за най-древна – възможно е да получим именно този отговор. Не е изключено сред отговорите да чуем и за древна Гърция, тъй като периодически често слушаме грешни постановки, според които именно гърците са прародители на съвременните знания. Но в действителност “историята започва в Шумер“. Под това заглавие е издадена световно известната книга на шумерологът Самуел Крамър, в която той описва повечето от изобретенията, направени от шумерите. Може да ни изглежда невероятно, но много от обичайните за нас неща, които днес считаме за научни постижения от близкото минало, всъщност произхождали и се използвали преди хиляди години в Шумер.
На първо място е необходимо да се обясни защо шумерите официално са считани за първата цивилизация на Земята, след като съгласно историческите стандарти, тяхното общество се ражда „само“ преди 6 хиляди години, а примерно появата на разумния човек се случила преди около 200.000 години. Особеността и изключителността на шумерите се изразява най-вече във факта, че тези хора притежавали писменост. И тя не била просто някакви знаци или символи по стените на пещери – естествени такива въобще няма в Месопотамия, защото е предимно равнинно-хълмиста територия – а напълно развита система за писане, която първоначално била пиктографска и служела за стопанско-икономически записи, например за дейностите по движение на добитък и зърно.
На първоначален етап изображенията (пиктограми) изразявали директно това, за което били предназначени: главата се изобразявала с рисунка на глава, рисунката на крак означавала крак и т.н. По-нататък пиктографията се превърнала в идеография, където например една и съща икона за изображение на крак, означавала самия крак, но и концепцията (идеята) за разходка или движение. От III хил. пр.н.е. пиктографията и идеографията започват да преминават в сричково писмо, където всеки знак вече означавал някакъв звук (фонема) и по този начин самите пиктограми не били свързани с написаната дума по смисъл, а само влизали като отделни срички в тази дума. Попътно започнал прехода от графични знаци към по-простите и формализирани клинообразни такива. За писмен материал се използвали глинени таблички, върху които били нанасяни знаци с помощта на заострени (клиновидни) резци. Поради липсата на дървен материал в Месопотамия, шумерите не са имали възможността да използват хартията като материал, както бил използван папирусът в Египет. Изборът на глина се дължал на неговата лесна достъпност. Това неволно ограничение станало истинско чудо за всички нас, поради факта, че глината е в състояние да лежи в земята дълго време, като се запази в относително добро състояние, позволило ни днес да четем написаното върху всички тези таблички.
Но писмеността далеч не е единственият коз на шумерите, който спомогнал да се отличат от другите народи на Близкия изток. Такъв технологичен елемент като колелото, разбира се,вероятно се появило по-рано, но шумерите са от първите започнали да го използват напълно, включително и за създаването на превозни средства, като транспортни коли или колесници. Те измислили и грънчарското колело и разработили техниката за тъкачество. Научили се да създават стъкло и продукти от него. Знаели как да произвеждат бронз от мед и калай. В шумерските градове имало истински училища, където се преподавало четене и писане. Знанията в областта на медицината позволявали лечение на различни заболявания и провеждане на операции. Именно в Шумер се зародила математиката, основите на която използваме и досега. Шумерите могли да решават доста сложни уравнения, да извличат корен квадратен и още много други неща. Разделянето на кръга на 360 градуса; 7-дневната седмица, разделене на годината на 365 дни и 12 месеца, делeйки деня на 24 часа – всичко това също е останало от тях. Те изграждали напоителни системи, дренирали блата и строили язовири. Ако се замислим, днес не сме напреднали чак толкова много от времето, в което те живели. И днес живеем в тухлени къщи и ако сравним съвременното село с древния шумерски град, изключвайки последните технологични постижения, ще се окаже, че научният и технически стандарт на живот преди 6.000 години не бил по-нисък.
Благодарение на ясното небе шумерите наблюдавали движението на небесните тела и тези наблюдения впоследствие прераснали в науката, наречена днес астрономия. Интересното е, че те не водели историческа хроника във формата, в която го правим ние. За най-впечатляващият елемент, напомнящ за хронологизиране, служели формулите за датиране на царете, в които ежегодно се отбелязвали важни събития, като например военна кампания, изборът на жрец на някой бог или пък строеж на храм. При което абсолютно датиране, произхождащо от определена дата, не било правено. Била посочвана само годината от началото на царуването на дадения владетел, затова днешните историци самостоятелно трябва да определят годините им на управление – за съжаление, не винаги възможно. Очевидно, шумерите не виждали смисъл в това, тъй като света в които те живеели, за тях винаги е бил един и същ – появил се от нищото и като че ли преди час. Нещо повече, този свят, или по-точно царството, било дадено на хората от боговете. Дълго преди юдеите да се обявят за избрани от Бога, в Близкия изток живели шумери, без преувеличение обвити в грижите и вниманието на техните създатели. Ни една дейност от личния живот на гражданина не минавала без участието на боговете. Клетвите и задълженията били давани пред бога. Царете и главните жреци били избирани с божествена благословия. Молитви за лечение на болести или дарове за хубаво време се издигали и поднасяли пак на боговете. Самата земя и добитъкът, както и всички други неща според шумерите принадлежали на боговете. В храмовете се извършвали служби и били предлагани жертвоприношения за тях.
Мнозина са чули за кодекса със закони на вавилонския цар Хамурапи, но той не бил първият. Били открити далеч по-ранни сведения за шумерски закони и за разлика от законите на Хамурапи, те били по-меки. Твърдият принцип „зъб за зъб“ първоначално имал формата „пари за зъб“, т.е. ако някой е причинил вреда на друг, в качеството на наказание била използвано материално обезщетение, а не аналогично физическо насилие. Според намерени текстове около XXIV век пр.н.е. по волята на бог Нингирсу/Нинурта, цар на град Лагаш станал Урукагина. Неговото управление довело до редица реформи. Били намалени данъците, освободени затворници, земите (на боговете) били иззети от управляващите ги семейства. По заповед на боговете силните не трябвало да притесняват по-слабите. Като цяло, тези реформи били предназначени да подобрят живота на по-нискостоящите съсловия.
Но нека отново да кажем – изразите „те изобретили“ или „научили“ трябва да бъдат разбрани правилно. Ние нямаме познания за по-ранните култури, които може да са били на подобно ниво на развитие, но не изключваме напълно тази възможност. Вероятно всички отличителни черти на шумерската цивилизация съществували преди и при други хора, чийто „цивилизационен отпечатък“ е възможно никога да не бъде открит от нас поради ред причини.

(Част 10)
Столица в Шумер никога не е имало, държавата се състояла от отделни независими градове, водени от ensi (управляващ). Периодично имало обединение на територии под управление на един владетел, който по статут ставал лугал’ем (цар). Интересно е, че е било необходимо одобрение за признаването на властта му от висшето жречество на култовия център в Нипур, който пък никога не е имал върховен управник. Можем да говорим още много за тези удивителни хора, за техните архитектурни постижения, за морските им умения, но за подробности по-добре да се чете специализирана литература.
Външният вид на шумерите е автентично неизвестен, но едно е ясно, че те силно се отличавали от хората, живеещи в съседство. Себе си те наричали „черноглави“. В допълнение към различията във външния вид, шумерите се появяват в някакъв образ на добродушни хора. Въпреки воденето на войни, изглежда, че това не бил войнствен и жесток народ. Но разбира се, не трябва да ги идеализираме, защото тежестта на живота по онова време диктувала свои закони.
За да си представим цялото величие на съществуването на цивилизации като Шумер и Египет в далечното минало, нека си представим интервалите от време векове назад. Ние живеем в XXI-ви век, и дори преди 50-100 години, животът ни изглежда твърде стар и забравен. Скачайки с 500 години назад, попадаме в Средновековието, описано от много поети и учени. За съвременния човек тези години изглеждат толкова далеч, че единствено ни остава да видим полуразрушени замъци и останали от тези времена битови предмети в музеите. Хиляда години назад пък историята е покрита с мрак и знаем много по-малко за случилото се в онова време. Връщайки се с 2000 години, се изправяме на прага на времето, което днес ние наричаме начало на нова ера, ерата на възникването на християнството и много тогавашни събития граничат с митовете и легендите. Първото хилядолетие преди Христа се характеризира с писмените свидетелства от гърци, римляни, вавилонци и други „съвременници“, но навлизайки още по-дълбоко, пред нас се явява пропаст. Преди 4.000 години шумерската цивилизация престанала да съществува, а по всичко изглежда, че процъфтявала поне хилядолетие и половина – две преди това! И това били хора почти на нивото на днешните жители на съвременните села, които многократно превъзхождали в развитието си съществуващите съседни изолирани племена. Всеки опит да си представим обитателите на Месопотамия като боси диваци би бил погрешен.
Не по-малко изненадващ е фактът, че за съществуването на такава велика цивилизация ние научихме едва „вчера“ – преди около век и половина. Тогава това било истинска сензация за научния свят.
Формирането на шумерската цивилизацията се счита за началото на втората половина на V-то хилядолетие пр.н.е. От кои краища дошли шумерите на територията на Месопотамия и досега е мистерия, но преди тях по тези места имало прото-Ефратска култура, наречена Убаид (Ubeid). Ето какво пише за това известният шумеролог Самюел Крамер:
„Шумер, или по-точно, страната известна като Шумер през третото хилядолетие пр.н.е. била първоначално заселена между 4.500 и 4.000г. пр.н.е. съгласно консенсуса между археолозите на Близкия изток доскоро. Тази датировка е получена чрез преброяване от 2500г. пр.н.е. насам, приблизителна и съвсем обоснована дата, изчислена въз основа на писмени документи. Към нея се прибавят още 1.500 до 2.000 години, т.е. период, достатъчен за стратиграфическо натрупване на всички ранни културни събития, започвайки от самото начало на човешкото обитание в Шумер. Счита се, че по това време Шумер бил огромна блатиста равнина, на която тук и там имало ниски острови от алувиални образувания от постепенното утаяване на тинята, причинено от реките Тигър, Ефрат и Карун. Дотогава по-голямата част от Шумер бил покрит от водите на Персийския залив, който се простирал много по-навътре, отколкото днес, и това правело невъзможно човешкото обитание. Всичко това било съгласувано в последователна теория на археологическите кръгове до 1952г., когато двама геолози, Лиз и Фалкън публикували статия, която предизвикала революционни изменения в датирането на първите шумерски селища. В това проучване, озаглавено ‘Географската история на месопотамските равнини’, те привели геоложки доказателства, че Шумер е бил вече земя преди 4.500-4.000г. до н.е. и следователно хората биха могли лесно да заселят тези земи много по-рано отколкото преди това се е считало. Имало спорове защо не можем да намерим реални следи от толкова древни селища в Шумер: възможно е част от сушата да е била наводнявана едновременно с излизането й над повърхността на морското дъно. Ето защо, най-ниското археологично ниво на културни отломки в Шумер сега могат да са скрити под вода, недостъпни за археолозите, въведени в заблуждение от по-високото сегашно ниво на сушата и затова уверени, че са достигнали до девствени почви. Ако това се потвърди, следователно, най-древните културни пластове са все още погребани и непокътнати и е възможно датировката на първите шумерски селища да се придвижи на около хиляда години по-рано.“
Както се вижда от думите му, датирането на образуването на шумерската цивилизация е приблизително и действителното време на заселване на тази земя от шумерите може да е в още по-древни времена.

(Част 11)
Освен самия факт на съществуване на развита цивилизация в древността, не по-малко изумление причинили някои шумерски текстове, наречени от ориенталистите „литературни“. Повече от хилядолетие и половина юдаизмът и произлязлото от него християнство притежавали монопол върху такива тематични ‘животрептящи’ сюжети като легендата за Великия потоп и създаването на човека в Едемската градина. Каква била изненадата на учените, когато сред намерените надписи върху шумеро-акадските плочки започнали да откриват познати мотиви и дори разкази на същите теми, съдържащи значително повече подробности. Тези открития причинили нееднозначна реакция в религиозния и научния свят. Някои счели това за добър знак, потвърждаващ истинността на Писанията, а други решили, че откриването на по-ранните шумерско-акадски източници подкопава доверието в Стария Завет, който, както се оказало, взаимствал някои сюжети от други хора. Едва ли можем да разберем яростта на онези, които напълно отричат този факт, защото освен сходството на такива емблематични мотиви, се откриват и множество други подобни.
Само един от тези примери: – в литературата на шумерите може да се разграничи отделна група съчинения, описващи спорове. Много от тях са за двама спорещи приятели, животни или дори растения с метали, които често се обръщали към боговете, за да отсъдят справедливо. Така, един спор, наречен “Спорът на лятото и зимата” се отнася за двама братя (сезони на годината), единият от които бил скотовъдец (Enten = зима), а другият земеделец (Emech = лято). Веднъж те решили да направят подаръци на царя на боговете, Енлил, и отишли в Ниппур (списъкът с подаръците на двамата братя е доста широк и се вписва съвсем ясно в непосредствените им дейности като пастир и фермер). Пред портите на храма, братята започнали да се разправят помежду си кой от тях заслужавал титлата “фермер на боговете”. В крайна сметка Енлил посочил Ентен за победител и спорът приключил. Изненадващо, този текст наподобява библейската история за Каин и Авел, само че в нея, резултатът за победителя се оказал тъжен, тъй като Бог избрал подаръка на Авел и разочарованият Каин убил брат си.
Във въведението на „Спорът за добитъка и зърното“ пък накратко се казва това, че ануннаки създали човека, за да обработва полетата и да пасе говедата, за да могат боговете да се хранят добре. Както беше посочено и по-горе, първите велики цивилизации възникнали в обособени „центрове на земеделие“, а с това древните легенди влизат в директно съответствие с реално установените факти.
За да си изясним донякъде атмосферата на конфронтация между вяра и знание, можем да се обърнем към цитати от едно интервю за списанието на Санкт-Петербургската епархия „Жива Вода“, в коeто на въпросите на журналиста отговаря професорът на Отдела за Древния Изток в Източния факултет на Санкт-Петербургския държавен университет, Владимир Емелянов:
„Въпрос: Трябва ли християнинът да знае историята на Шумер и Аккад? Може ли това да укрепи или разтърси вярата му? В крайна сметка, атеистичната пропаганда използва „заемките“ в Свещеното Писание от шумерската или египетската митологии за доказателство на нейната идеологическа вторичност.
Отговор: Вие искате да попитате дали християнинът трябва да бъде образован човек, трябва ли да познава историята на човечеството? Всеки трябва да я познава, за да получи адекватна представа за себе си и за обществото, в което живее. В придобиването на знания няма християнска или мюсюлманска специфика. Относно ефекта на знанието върху вярата, то още от времената на Аверроес (ибн Рушд, арабски философ 1126-1198г.) се знае, че религиозното знание засяга морални и етични правила, а научно-философското знание е насочено към обяснение на устройството на света. Еволюционистите антрополози и феноменолози на религията добавиха към това много важно откритие: религиозността е част от човешкото съзнание, това е акт на общуване между човека и Другия (неизвестния, неопределения). C появата на нови научни факти, тя не изчезва, а се трансформира. Следователно, в наши дни новата информация за историята на различните култове не е в състояние да разтърси индивидуалната вяра на човека. Ако говорим само за християнството, то е напълно неразбираемо по какъв начин изучаването на историята на древните общества би могло да разтърси вярата в живота, смъртта и възкресението на проповедника на име Исус. Напротив, съвременните изследвания все по-често вписват живота му в общия контекст на човешкото развитие, потвърждават и изясняват данните от Евангелията. Проповедите на Исус, както сега разбираме, се появили в резултат от дългогодишно развитие на религиозната и риторична традиция на народите от древния Близък Изток. Затова трябва да си спомним думите на Франсис Бейкън: – малкото познание отдръпва от Бога, голямото сближава с Него. Колкото повече познания за тези народи и за това време, толкова по-добре бихме могли да чуем словото от Евангелието.
Въпрос: Какви открития в историята на асириологията оказаха най-значимо влияние върху библейските изследвания?
Отговор: Асириологията постепенно разкри историческата природа на библейските текстове. Първо, разкопките в Северна Месопотамия потвърдиха информацията от Стария Завет за легендарни царе от древността и градовете на Асирия. След това на юг бе разкопан Вавилон – с неговите паметници от известния в Библията цар Навуходоносор II. Но между разкопките на Асирия и Вавилон се случи значимо събитие. Малко по-рано от Вавилон бяха открити градовете на шумерите. Оказа се, че в древността са живели народи, за които Библията не е имала ни най-малко понятие (например, Ур е бил смятан за град на халдейците, а халдейците са арамейско племе, което се появява в южна Месопотамия едва в началото на I-то хилядолетие пр.н.е.). С течение на времето стана ясно, че данните в текстовете на Стария завет са свързани с клинописните източници, съставени не по-рано от края на II-то хилядолетие пр.н.е. По-ранната история останала извън текста и тя се заменила с митологични представи от различно естество. Ако обаче, говорим за текстове, които имат значително влияние върху библеистиката, тогава преди всичко това е историята за Потопа от Епоса на Гилгамеш, открит от Джордж Смит през 1872г. Стана ни известно, че библейската история за Потопа има по-древен прототип и следователно библейският текст не е най-старата легенда за историята на човечеството. На второ място по влияние са клинообразните кодекси от закони, които се оказаха по-стари от законите на Мойсей и в които далеч по-рано са формулира основните божествени заповеди.“
Наистина вярата е индивидуалeн избор на всеки и изучаването на древността може действително да предостави допълнителна информация като храна за размисъл.

(Част 12)
Интересна ситуация се развила около шумерския език. Въпреки фактът, че клинописът е заимстван и от други народи, за да пишат на техните собствени езици, директни връзки с някой от тях или пък с други шумерският език няма, въпреки че в много от тези езици има явни прилики и подобни по звук и смисъл думи. В интернет просторите можете да намерите много „изследователи“, които казват, че можели да превеждат древни шумерски текстове с помощта на техните близки съвременни езици. Без да провеждаме специално разследване, един бегъл поглед ни осведомява, че са правени опити за произволен превод на древни текстове чрез арменски, татарски, латвийски и унгарски езици. Със сигурност такива опити са извършвани от различни изследователи и в други страни, но за професионалните лингвисти този начин на работа е ненаучен.
И въпреки, че нашите познания за шумерите ни изглеждат достатъчно обширни и пълни, има много проблеми и пропуски в тях, както преди време обобщи и Самюъл Крамър в една от книгите си:
„Шумерологията е на сто години. През това време разкопахме почти всички шумерски градове, научихме имената и последователността на царете им, погледнахме в техните лица от статуите им, прочетохме няколко хиляди шумерски текста, изяснихме неща от икономиката, политиката, езика, литературата и религията на шумерите. Теоретиците създадоха теории за икономиката и държавата, написаха се есета за литературата и изкуството им. Всичко ни стана ясно и енциклопедично правилно. Но тази коректност, тази правилност е за читателите на учебници и енциклопедии. Шумеролозите още дълго време ще завиждат на египтолозите, семитолозите и останалите учени, занимаващи се с древността. Успяхме, но сме далеч зад тях. Ето един примерен списък на нашите неуспехи и провали:
Все още нямаме голям речник на шумерския език със списък на всички контексти, в които могат да се преведат думите. Всеки шумеролог е принуден да състави свой личен речник с база от файлове с данни, създадени с помощта на двуезични „глинени“ речници (на сричките) или с чужди коментари към публикувани текстове. Речниците, които имаме, често бъркат четенето на знаците. Ето защо трябва да се включат много примери от други томове с други букви. Разчитането на някои думи се актуализира регулярно на 15-20 години, така че шумерският език все още търпи изменения (в съзнанието на учените).
Знаем последователността на царските имена, но не знаем истинското им датиране. Все още имаме три хронологии – дълга, средна и кратка. Разликата между тях е примерно около 200 години. В учебниците даваме средната стойност (Хамурапи царува от 1792 до 1750г. пр.н.е.), а ние самите по-скоро се придържаме към „кратката“ хронология. Все още не знаем кога е царувал Гудеа. Дали той е предшественик на третата династия на Ур или съвременник на първия й цар Ур-Намму. Разликата между двете версии във времето е около половин век.
Не знаем как се четат и произнасят имената на най-великите царе на Лагаш. Дали Енметена или Ентемена, дали Урукагина или Уруинимгина. През 60-те години се опитахмe да се измъкнем от старите разчитания, но в края на века се върнахме назад и осъзнахме, че не сме могли да докажем нищо.
Напреднахме в изучаването на шумерската граматика и дори разбираме морфологичния тип на шумерския език (аглутинативен), но не можахме да установим генетичната връзка на шумерския с който и да е друг език на света. В много езици имат подобни думи и граматически конструкции, но основен аргумент в полза на недвусмислена идентификация няма и досега.
Ситуацията е много по-лоша в областта на шумерската етимология и семантика. Преди мислехме, че шумерският е влияел на съседните езици, а акадските заемки в него били малко. Сега откриваме семитски и хуритски заемки в голямо количество, но корените на оригиналните шумерски думи не разбираме, защото не познаваме сродни езици на шумерския. Люшкаме се между езика мунда и бирманския.
Антропологичното определяне на шумерите също не е на ниво. Първо са считани за средиземноморски кавказци, а сега започва да се развива тибето-бирманска хипотеза (и следователно – монголоидност).
Лоша е ситуацията и с изучаването на клиновидната идеография (т.е. рисунките, от които се получили абстрактни клинописни знаци). Знаем всички значения на знаците, но в повечето случаи не можем да разберем кой конкретен елемент е изобразен. Следователно, шумерологията все още няма коментиран списък с идеограми, подобен на йероглифния списък на Гардинер в египтологията.
До ден днешен не е намерен и разкопан Аккад, столицата на древния Саргон и неговата династия. [В последните години има теория, че Вавилон възниква на негово място.] И това, без да споменаваме всички видове духовни неща като категории на шумерската религия, ритуали или жанрове на литературата.
Не знаем защо шумерите са изчезнали като цивилизация. Причините могат да бъдат няколко. Някой може да ги счете за икономически, друг – за политически. А аз считам, че е имало и психологическа причина. Въпросът е не само в действителността, но и в характера, с който я преживяваме. Или пък не я преживяваме.“
Нещо, което може да ни радва е, че науката не стои на едно място и макар и с малки стъпки, но уверено, бавно се движи напред.
Няколко думи за датирането на отделните събития или времена на царско управление. Тъй като абсолютно датиране в древни времена не се е водило, учените били изправени пред тази не лесна задача, за решението на която обаче помогнали ‘небесата’ по следния начин:
„Най-значимото постижение станало установяването на точната дата на битката между мидийските и лидийските войски на брега на река Галис в Мала Азия. В труда си Херодот цветно описва как по време на сражението се случило пълно слънчево затъмнение и воините на двете армии се разбягали, завършвайки битката. След това бил подписан мир между двете сили и границата между тях за дълго време станала Галис. Астрономите точно изчислили, че такова затъмнение може да се е случило само на 29 май 585г. пр.н.е. Така била установена още една ключова дата от древната история на Изтока.
В месопотамските текстове има данни за наблюдения и на други астрономически явления. По-специално, много внимание вавилонците отделяли на планетата Венера. Често, когато се качвал на трона новия вавилонски цар, се посочвало местоположението на Венера по отношение на другите небесни тела и зодиакалните съзвездия. Пълният цикъл на движението на тази планета в небето е 64 години, но възниква друг проблем – към кой цикъл на Венера може да се припише това или онова събитие. Съответно в асириологията се използват 3 хронологични системи – кратка, средна и дълга. В Русия, по предложение на В.В.Струве се приема средната хронология.
Изходна точка се явява царуването на вавилонския цар Хамурапи. По средна хронология годините са 1792–1750, при дългата или кратката хронология тези дати се различават с +/- 64 години. В момента допустимата грешка при смятане и датиране на събитията от историята на Месопотамия са за I-во хилядолетие пр.н.е. не повече от 10 години; за II-ро хилядолетие пр.н.е. около 50, а за III-то хилядолетие пр.н.е. 120-150 години.“
[Н.И.Майоров, „Въведение в историята на Древния Изток“]

(Част 13)
Повечето шумерски литературни текстове са посветени специално на боговете и епизоди от техния живот. В тях боговете създават и разрушават, устройват празници и пият, карат се и встъпват в конфликти, както помежду си, така и с хората и полубоговете. Въпреки очакваните възвишеност и морал на божествените създатели, техните действия са далеч от идеалните – те по-скоро повтарят напълно земното естество на човешкото поведение. Пиянство и блудство, сексуални похождения, гняв и завист, егоизъм и арогантност – ето какво представляват шумерските богове. Но родителите не се избират и шумерите възприемали техните създатели каквито са, с преклонение и уважение. Дори ако боговете изпращали бедствия на хората, причинявайки поголовен мор – човекът не изразявал никакви оплаквания, а само се молел да го съжалят и в най-добрия случай да му обяснят причините за гнева. Разбира се, те не били изключително зли – има много епизоди, когато боговете по всякакъв начин помагали на хората, лекували болести, спасявали живота им и не ги изоставяли в трудни моменти. Освен това, боговете се явявали учители на хората. Заедно с идентификацията им с небесните тела, боговете имали и други функционални характеристики, отчасти свързани с елементите на природата. Списъкът на основните шумерски богове с най-често срещаните характерни и генеалогични връзки помежду им, включвал (в скоби еквивалентното име на акадски):
Ан (Ану) – формално главния бог на шумерския пантеон. Баща на боговете, бог на небето. По същество Ан практически не вземал участие в решенията на важните въпроси и винаги се намирал някъде далече от случващото се. 
Ки (Анту) – съпругата на Ан, богиня на Земята и майка на боговете. 
Енлил (ЕлИл) – в действителност главен бог на пантеона, цар на боговете и действащо лице в голяма част от събитията. Бог на вятъра и въздуха, син на Ан.
Енки (Еа) – третият по ранг мъжки представител на пантеона. Син на Ан, брат на Енлил. Шумерското име означава Господар на Земята, а акадското – [чиито] дом е водата. Фукционира предимно свързан с водните стихии.
Нинхурсаг (Белет-Или) – богиня на раждането и майчинството, дъщеря на Ан, сестра на Енлил и Енки, епизодически споменавана и като жена на единия или другия с имената Нин.Лил и Нин.Ки.
Нанна (Син) – бог на Луната, син на Енлил. 
Уту (Шамаш) – бог на Слънцето и справедливостта, син на Нанна. 
Инанна (Иштар) – богиня на любовта и войната. Съчетава в себе си ред съмнителни качества – вероломна, честолюбива, агресивна. Дъщеря на Нанна и сестра на Уту. 
Амар-Уту (Мардук) – централно божество на вавилонския пантеон. Мардук изместил Енлил и се провъзгласил за цар на боговете. Син на Енки.
Набу – бог на мъдростта и писмеността, син на Мардук. 
Нингирсу (Нинурта) – бог на войната и лова, любим син на Енлил и пръв воин. 
Ишкур (Адад) – бог на бурята
Нергал (Ерра) – бог на чумата, войната и разрушенията. Господар на Долния свят. Син на Енлил или Енки, мъж на Ерешкигал.
Ерешкигал – царица и съдийка на Долния свят. 
Думузи (Таммуз) – умиращ и възкресяван бог на плодородието, любим на Инанна.
Струва си да се обърне внимание, че семейните връзки не винаги са толкова недвусмислени. Например, Инанна се нарича дъщеря на Нана, друг път на Ан, а след това и на Енлил. Дори и в обръщението на Инанна към Енки, тя го нарича баща и тук е нужно разбиране, че думата „баща“ подчертава статута и уважението към него, а не пряко родство и биологично бащинство. За всички по-възрастни богове по-младите били деца. Заслужава да се спомене, че въпреки големия брой на споменаваните шумерски богове, всъщност те са много по-малко. Работата е там, че същите божества имали по няколко имена, като например Нинхурсаг. Следователно, основните богове, които се споменават в литературните текстове, са само няколко десетки. Много божества имали свои собствени центрове (храмове) за поклонение в различни градове – например Енлил в Ниппур, Енки в Ериду, Мардук във Вавилон, Набу в Борсиппа, Инанна в Урук, Нинурта в Лагаш и т.н.
Четенето на древни текстове често е истинска изненада поради факта, че в описанието на действията на боговете се забелязва технологичен характер. Проблемът не е само в това, че боговете можели да летят или да унищожават враговете си с магическите си оръжия – има много специфични детайли, които позволяват да познаем употребата на някои определени технологии, с които вече сме запознати, поради техническия напредък през последните сто години. Без да имаме за цел да обръщаме внимание на всички налични описания на високи технологии, очевидно е наличието на такъв елемент в текстовете и на други древни цивилизации. Най-известното писмено свидетелство, свидетелстващо за високотехнологични оръжия е древният индийски епос „Махабхарата“. В него можем да разпознаем аналози на ядрените оръжия и лазерните технологии, химически оръжия и много други. Други древни индийски текстове съдържат описания на различни летателни апарати с всякакви размери и с редица оръжия на борда. Книгите на Ерих фон Деникен могат да бъдат подходящ материал по тези въпроси – в тях са изброени различни епизоди на използване на сложни технологии в древните текстове.

(Част 14)
Описания за използване на сложни божествени технологии присъстват и в Библията. Това са добре познатите описания на Господната слава от Езекиил, излъчваща гръмотевици, дим и огън, разтопяваща гранитни скали при спускане и т.н. Няколко по-неизвестни примери има и в шумерската литература.
В техните текстове има летателни апарати – Небесни Лодки (ma2 an-na), оръжия, изравняващи планини, както и такива, „които са като потоп“. Най-странното нещо обаче е me-lim4 (акадски: melammu), което означава аура, божествена светлина, „застрашаващо сияние“. Тази аура изначално е собственост на боговете, които те могат да дадат временно на земния цар. Какво е това „нещо“ не е съвсем разбираемо – най-вероятно е някаква роба, която едновременно предпазва носителя си от външни влияния и действа като щит, а може да служи и като оръжие, което атакува враговете. В „Eпос за Ерра“ има фраза, според която, с активирането на ‘меламму’ много хора можело да умрат.
В текста „Завръщането на Нинурта в Нипур“ богът призовава своите братя-богове Ануна да дойдат в Нипур. Там се казва: „Нека вашите летящи птици да си устроят гнезда в моя град…“. Това буквално може да означава: Елате ми на гости с вашите „летящи птици“, като им уредите места (гнезда) за кацане.
В една древна египетска легенда се казва, че някакъв фараон научил, че Книгата на Тот, която той активно търсил, е в кутия на дъното на река. В продължение на три дни и три нощи той плавал в една царска ладия, докато някакъв вълшебен човек във вълшебна кабина плавал по дъното на реката и търсел скрита кутия с книга. В тази магическа кабина той можел да диша и да гледа настрани! Какво друго може да е това, ако не описание на подводно устройство, с автономна система за подаване на въздух и илюминатори.
В книгата на Ю.Морозов „Следи от древни астронавти“ е даден записания от Катрин Лангло-Паркър мит на австралийските аборигени, разказващи за произхода на съзвездието Южен кръст:
„В самото начало на времето, небесният владетел сътворил двама мъже и една жена, които научил да се хранят с растения. Когато дошла суша, първите хора започнали да гладуват. Един от мъжете убил торбест плъх. Той и жената започнали да ядат месото на животното, а другият – въпреки всички убеждавания, не докоснал необичайната храна, въпреки че бил смъртно гладен. След като се скарал с другарите си, той ‘тръгнал към залеза’.
Неговите спътници скоро свършили да ядат и го последвали. ‘Стигайки края на долината, те видели другаря си от другата страна на реката. Извикали му да спре, но той не им обърнал внимание и продължил да върви, докато не се приближил до голям бял евкалипт. Тук паднал мъртъв на земята и до него хората видели черно създание с две огнени очи. То вдигнало мъртвия на дървото и го хвърлило в някаква негова кухина.
Бързайки през долината, двамата чули такъв оглушителен тътен, че уплашени паднали на земята. Повдигайки се, те с изненада видели, че гигантският еквалипт се изтръгнал от земята и се понесъл във въздуха към южната част на небето. Забелязали огнени очи да блестят от дървото…’
Накрая дървото спряло близо до Варрамбула, или Млечния път, който водил до там, където живеели небесните богове. Постепенно дървото изчезнало от погледа и хората виждали само четири блестящи огнени очи. Две принадлежали на духа на смъртта Йови, а другите две били очите на първия починал човек.“ Лангло-Паркър добавя: „За племената от тази част на страната, Южният кръст все още е известен като Яраан-ду – мястото на белия евкалипт…“
Това е история, за която се твърди, че се случила с предците на коренното население на австралийски континент. Втората част на тази легенда като че ли изобразява не съвсем митично събитие, ако разсъждаваме от позицията на хора-съвременници на космическата епоха. Да си представим тримата в безлюдната местност как изведнъж виждат в далечината нещо високо, право и светло. „Голям бял евкалипт“ – как иначе биха могли да опишат австралийските аборигени ракета на стартова площадка? Особено ценна е индикацията за цвят, тъй като тялото на космическите ракети наистина се покриват (за топлоизолация) с бяла боя. Един от австралийците се приближил до стартовата площадка и от глад или от страх загубил съзнание, а член на екипажа го издърпал през люка – „кухина“ в космическия кораб. Ракетата стартирала с ужасен грохот и при вида на летящото дърво (с фигуративно представени корени като пламъци в края на ракетата) зрителите неволно изпаднали в шок. Те впрочем забелязали и съобщили по-късно на своите сънародници още един ключов детайл: вместо ракетата, която изчезнала в далечината, заблестяли четири светлинни точки, които приличали на четирите ярки звезди на Южния кръст. Точно такъв спектакъл, наблюдавали и свидетелите на изстрелванията на „Восток“, „Изгрев“ и „Съюз“! Четирите звезди всъщност са четирите двигателя от първата степен на ракетата-носител (подредена по така наречената пакетна схема), все още неприключили работата си. Както можем да се убедим, всичко, за което се съобщава в мита за белия евкалипт до най-малките детайли, съвпада с реалната картина на изстрелването на космически кораб. Те съвпадат до такава степен, че тази прилика най-вероятно е…’лъжлива’.” (цитат от книгата на Ю.Морозов „Следи от древни астронавти“, изд.“Знание“).
Разбира се, най-вероятно е лъжлива. Къде в тези дни можело да има ракета направена по пакетна схема – т.е. неспособна да лети по-далеч от Луната? От друга планета? Но в края на краищата, преди да излети, с този дизайн трябвало първо да се приземи – а това тази многостепенна „пакетна“ ракета не би могла да направи.
От друга страна, да обясним този мит чрез заемане на детайли от съвременния свят би било още по-голяма грешка, особено като се има предвид, че той е записан много по-рано от времето на появата на космическите ракети. Следователно, това или е случайност, или…трябва да признаем пророческите думи на Венимир Хлебников: „Родното място на творчеството е бъдещето. От там идва вятърът на словото на боговете“. (Игорь Царев, „Енциклопедия на аномалните явления“)

(Част 15)
Примерите от Библията за използване на сложни божествени технологии са много. Нека си спомним епизода, когато пророк Илия решил да докаже на жреците на Ваал, че Яхве е единственият истински бог. Той помолил да заколят два бика и да бъдат поставени на дърва за огрев, но да не се пали огън. После поклонниците на Ваал трябвало да се молят на своя бог, за да запали огъня. След провала на жреците, Илия помолил (за по-голямо убеждение в силата на Яхве) три пъти да излеят вода над олтара и започнал да се моли, като накрая се случило „чудотворно“ запалване. Най-интересното в тази част на разказа е това, което казва самия Илия:
„36…Господи, Боже Авраамов, Исаков и Израилев, нека стане известно днес, че Ти си Бог в Израиля, и аз Твой слуга, и че според Твоето слово аз сторих всички тия неща.“
38 Тогава огън от Господа падна та изгори всеизгарянето, дървата, камъните и пръстта, и облиза водата, която бе в окопа.“ ( Библия, Царе 3 гл.18)
От този пасаж могат да се направят два извода – специалните ефекти са поръчани от самия Яхве за лична пропаганда, заповядвайки на Илия да иде при жреците на Баал; както и че с помощта на някакъв вид оръжие, той изгаря цялото място, а не просто пали огън за приготвянето на бика.
Освен всичко друго, описанията на Ковчега на Завета говорят за това, че всъщност ковчегът бил някакво техническо устройство за свръзка с Бога, бил защитен, а правел и много други неща. Има много такива истории в древните писания и в по-голямата си част те са описани в съответните съвременни произведения за мистериите на древността. Но има и други следи от високо развити технологии – не словесни, но доста осезаеми.
Например, не малко следи от перфектно прорязване и пробиване на гранит и базалт, изработени гладки и полирани саркофази, като само малка част от това, което е открито е в Египет – такива има и в много други точки на планетата. Важно е да се разбере, че уникалността на тези следи не е защото човекът по принцип е бил или не е бил в състояние да пробие и нареже такъв твърд материал. С примитивни способи, гранит и други скали наистина могат да бъдат отрязани и пробити, например чрез абразив с пясък. Проблемът по-скоро е, че оставените следи говорят за използването на високотехнологични инструменти, които древните хора не притежавали.
Как изглеждали строителите на заварените от нас огромни мегалити, които древните хора наричали богове?
Въпросът е интересен, особено като се има предвид пълното объркване в съвременните алтернативни кръгове. Уфолози ни разказват за сивите и зелени извънземни; конспиролози или просто хора с голямо въображение все повече говорят за някакъв вид влечугоподобни същества прилични на гущери, които можели да се маскират като хора. Вариантите са много – чак до песоглави хуманоиди…
Лудостта стига най-висока степен с цитат от Библията, че Адам и Ева „били голи“, т.е. интерпретирано в смисъл, че били Наги – змиевидни създания от митологията на индуизма. И ето, че в края на краищата, някои сериозно приемат такива „аргументи“.
Често можем да срещнем изявления, че статуетките на убеидската култура изобразявали всъщност анунаки, защото тези статуетки се намирали в най-ранните слоеве на селищата на Шумер. Но фигурите не принадлежат на шумерите и въобще не е ясно кой и какво изобразяват, като особено погрешно е без основание да се декларира, че така изглеждали именно анунаките. С изключение на главата и очите, телата са хуманоидни, с ясно изразени сексуални характеристики и за двата пола. Тези фигурки не могат да служат като опровержение или доказателство за каквато и да е теория за външността на боговете. Във всички култури са налице необичайни по форма предмети, изобразяващи хора. Например, на територията на Анадола е намерена статуетка на жена с продълговата форма на очите и главата. Тази форма, според изследователите се обяснява с широкото разпространение на култа за плодовитост на богинята-майка, един от елементите на който е култа към зърното. В този случай е направено предположение, че формата на главата и очите й следва формата на зърното.
Както е известно, много египетски богове били изобразявани с глави на животни и човешки тела. Може ли такива хибриди да са съществували наистина?
Митологията е пълна с описания на различни чудовища, които вероятно би могло да са съществували в действителност, но що се отнася до египетските богове, трябва да се каже, че това е по-скоро артистичен художествен похват, предназначен да отдели графично някои богове от други, изобразяващи всеки бог с глава на определено животно, за да се акцентира на определени негови характеристики. В рамките на един вид не би могло да има богове с човешки глави, а и такива с глави на животни едновременно. Освен това, тъй като Озирис бил изобразяван като джет-стълб с ръце, трябва ли да започнем да твърдим, че Озирис всъщност бил стълб?
Някои изследователи отиват още по-далеч и вярват, че в древността имало няколко различни вида същества едновременно: и голи, и гущери, и земноводни… В своя защита привеждат изображения на месопотамски хора-риби. Но според легендите, това са мъдрите мъже – апкалу, изпратени от бог Енки да научат хората на основите на цивилизацията. През деня излизали от водата сред хората и плували през нощта. И за невъоръжено око е ясно, че това всъщност не са били амфибии, а доста обикновени хуманоидни същества с костюми с люспи като на риба – най-простата и най-логична форма на изображение на същества, които идвали и излизали от водата в специална екипировка.
Важен фактор се явява биологичната съвместимост на шумерските богове с хората. В Библията „божиите синове влизали в дъщерите човешки“ и раждали потомство. Сам човек бил създаден по образ и подобие на Бог и имаме всички предпоставки да възприемаме тази фраза буквално. От това следва, че древните богове наистина били подобни на човек, или по-скоро ние сме били като тях. Именно по този начин били изобразявани шумерските богове върху цилиндрични печати от цяла Месопотамия. Единствената разлика се изразява в облеклото и присъствието на „шапка с рога“ на главата, която служи като отличителен знак на боговете – в останалото боговете били изобразявани по същия начин като хората.

(Част 16)
Възможно ли е всъщност друга извънземна цивилизация да е от хуманоиден тип?
В научно-фантастичните филми извънземните са с най-различна форма, било то насекоми, животински същества, гущери, земноводни или полупрозрачни безформени сгъстени материи. Освен това, всяка такава раса има свои собствени високи технологии и разбира се, космически кораби… Но преди да си отговорим на въпроса защо някъде в пространствата на Вселената би могло да възникне подобна на нашата раса, нека си зададем въпроса: „А какво е необходимо, за да забиеш пирон?“
Звучи странно? В никакъв случай… Имате нужда от крайник, способен да хваща чука и прецизно координирана сила, за да се получи нужния удар за забиването на пирон. За да се хване чука крайникът трябва да има подходяща структура, в случая с човешкото същество – юмрук и пръсти. За извършване на още по-сложни операции се изисква ловкост, захват, добра подвижност и редица анатомични функции. Нека да видим дали едно същество прилично на делфин може да забие пирон, та дори и да е 3 пъти по-интелигентно от човека? Не може. А насекомоподобно същество с щипки? – Също не. Да не говорим за разни безформени сгъстявания на материята… За строителството на роботи, които пък да построят космически кораб на тези екзотични форми на живот не може и дума да става. Примерът е груб, но улавя същността на проблема. Без подходяща структура на тялото не могат да се извършват всички видове работа. А може ли да има такива разумни форми на живот в космическото пространство – с екзотичните им тела, които писатели-фантасти ни представят? Или по-вероятно е всяка разумна форма на живот „да се стреми“ към хуманоидна структура? Във Вселената съществуват едни и същи закони на физиката, които определят формата на планетите и звездите. Няма пирамидални планети или кубични звезди, защото законите на природата диктуват формата. И не е ли по-вероятно в нашата вселена разумната форма на живот да е сведена към организирана форма с два крака, две ръце и така нататък с леки изменения? Дори извънземните, за които говорят уфолозите, имат структура, подобна на нашето тяло. Макар и с голяма глава и странна форма на пръстите, но имат две ръце и два крака – способни да забият пирон с чук крайници.
Нужно е да се каже, че сиви или зелени от летящи чинии или НЛО с различна форма, наблюдавани през последните десетки и дори стотици години, нямат общо с външния вид на боговете – такива, каквито ни ги описват древните хора. Но и мисълта, че има само две разумни раси: ние и древните извънземни богове е дори още по-късогледа. Двете възможности за допускане са, че тези сиви/зелени и прочие могат да бъдат или наблюдатели на древните богове, или други съвсем отделни технологично-напреднали вселенски същества.
Една от неразрешимите загадки на миналото е гигантизмът – преди и след Големия потоп това е един от най-често срещаните мотиви в древните легенди. В хода на различни археологически работи многократно е имало слухове, че били открити човешки останки с невероятни размери, но по някаква причина, досега нямаме нито един надеждно доказан пълен скелет на такъв гигант, а интернет и вестниците са пълни с фалшиви снимки. Това малко напомня ситуацията с НЛО, когато със завидно постоянство се разпространяват „доказателства“ и фалшиви видеоклипове, правeщи точно обратното – да изгубим от поглед истинските снимки на неидентифицираните летящи обекти. Така и в нашия случай – дори изведнъж да се появи снимка на истински гигант, присъствието на голям брой фалшификати автоматично поставя под въпрос оригинала. Още един повод да се замислим върху една поредна конспиративна теория…
Както и за други неща, има различни версии и теории за гиганти и някои от тях излизат извън здравия разум. Основен камък на раздора става въпросът и съответно спорът за реалния растеж на т.нар. гиганти – някой споменават числа от рода на 5-8 метра, а други дори 10-15-20. Чиста проява на фантазия и толкоз! По цял ред причини, такива високи хуманоиди и други същества просто не може да са съществували в близкото минало. Да си спомним за динозаврите. Все още гигантизмът им няма ясно научно обяснение. Към проблемите на тези огромни гущери могат да бъдат приписани липсата на сила на костите и мускулна сила за поддържане и преместване на големите им тела, невероятно високото им кръвно налягане и натоварването на сърцето на високите и с дълга шия динозаври, както и съмнения относно способностите на птерозаврите да летят. Оказва се, че не всичко е толкова просто в природата и живите същества не биха могли да достигнат до произволни размери, като игнорират физическите условия на планетата. Има няколко сходни теории, които обясняват гигантизма при динозаврите и те се свеждат до факта, че по-рано силата на привличане на Земята била по-малка, така че динозаврите лесно можели да съществуват в своите изключителни размери. Обаче, тези събития се случили милиони години по-рано – както обикновено се смята, дълго преди да се появи на бял свят човека. Съвременните гиганти от животинския свят имат много по-малък размер, но в същото време структурата на телата им ясно подсказва огромната им зависимост от гравитацията. С относително малка височина, слонът има масивни крака и стъпала, а рекордьорът по височина на планетата – жирафът – има огромно сърце, което да може да изпомпва кръв в главата по дългия му врат и към това се добавят още редица различни физиологични функции…
Друга неяснота е кои именно хора можем да назоваваме гиганти. Някои казват, че според тях древните богове са били великани; други – че това били децата на боговете и хората; а има и версия, че това сигурно бил независим вид високи хуманоиди, които живеели паралелно с хората. И тук можем веднага да отхвърлим приказките за някакви десетметрови гиганти. Въпросът е в това, че в древните текстове на боговете им било напълно възможно да влизат в сексуални връзки с човешки жени. Сега си представете каква би била тази възможност, ако мъжът бил висок 5–10 метра, а жена му средно 160 сантиметра! Елементарно, но поради именно този прост факт – няма начин целият този невероятен гигантизъм да е бил истински…
Но това не означава, че нямало гиганти! Просто, трябва наистина да погледнем на нещата и да не излизаме извън елементарната логика. Максимално допустимият гигантски ръст може да е бил не повече от 3 метра, а вероятно трябва да говорим най-много за цифра 2,5 метра. Тук някъде съвпадат физиката и физиологията…
Ще кажете, добре, какви са тези гиганти с тия нещастни два метра и половина? Обърнете внимание на баскетболните звезди или периодично раждащи се рекордьори на височина! До такъв човек неволно трябва да вдигнете глава, за да срещнете погледи. Един от най-високите хора достигнал 2.72 метра височина, но такъв растеж е аномален за хората, именно защото не е предназначен за неговата физиология. Повишеното натоварване на гръбначния стълб и няколко други фактора причиняват различни проблеми на такова тяло. А сега си представете, че с ръст от 2,5 метра тялото има необходимата доза безопасност и самото то не прилича на издължена струна – напълно пропорционално в растежа си – ето, точно това би бил реален гигант без преувеличение.

(превод със съкращения от материали на руски език)

Автор: Васил Василев ( Vassil Vassilev)

Линк към сайта – Древни цивилизации

Линк към фейсбук група – група Древни цивилизации