Приказката за Третия брат (#3): Да извадиш меча си

Авторски материал на Васил Василев ( Vassil Vassilev) – Древни цивилизации

Приказката за Третия брат [част III]
(или Да извадиш меча си)

И тази сутрин не ми се четеше хороскопа. Вместо него, разгръщах дебелите книги, разказващи за един от най-трудните моменти в славната история на „златната ябълка“ България – времето на Третия брат, наречен Калоян от рода Асеневци. Едва ли е имало по-сложно и тежко време за бъдещето на страната ни, в което се налагало да бъдат вземани толкова бързи и точни решения от който и да е друг български цар.
Но сигурно е излишно да Ви казвам, че щом и сега ни има и продължаваме да се наричаме с името българи, значи….Третият брат се е справил с Халата, макар и затова да е било нужно да извади меча си…

Миналият път Ви разказах за успешните дипломатически преговори на Калоян с папа Инокентий III за признаването на възкръсналата ни от ромейско робство държава, но пропуснах да кажа, че освен преговорите с василевса Алексий III Ангел и византийския патриарх Йоан Каматира, както и с главата на римо-католическата църква и маджарския крал Имре (Емерих I), великият ни дипломат водил паралелни преговори и с обсаждащите Константинопол латинци от IV-ия кръстоносен поход. Според думите на рицаря Роберт де Клари, очевидец на описаните от него събития, българският цар предлагал в помощ на кръстоносците 100-хилядна българско-куманска армия за завоеванието на византийската столица и против иззелия властта нов василевс Алексий V (свалил издигнатия от латинците Алексий IV и застанал отново срещу латинците) – ако те му дадат корона и признаят царското му достойнство, както и статута на българското Търновско царство; но рицарите решително отхвърлили предложението му, което явно спомогнало за вземане на решение от страна на Калоян.
С маджарите (а с тях и сърбите) враждебно настроени зад гърба му, вниманието на българския цар се насочило към опасността от новите му съседи — западните рицари кръстоносци, които след завоеванието на Цариград на 13 април 1204г основали на мястото на Византия така наречената Латинска империя. След перипетиите с Алексий III, Алексий IV и Алексий V и накрая завземането на Константинопол от латинците, един от главните водачи на кръстоносците – Балдуин, граф Фландърски – бил избран за император и тържествено коронясан в църквата св.София. Според договора от март 1204г, той получавал четвърт част от старата източно-римска империя, а трите четвърти се разделяли поравно между Венеция и кръстоносците, като скоро след завоеванието на гр.Солун било образувано отделно Солунско кралство с някои градове в Тесалия и Епир, начело на което застанал граф Бонифаций Монфератски. С това, потенциалните врагове на Търновското царство се умножавали…
Балдуин I предприел веднага експедиция по ново-основаната си държава и градовете в Тракия и Македония един след друг му изявявали покорност. Според Никита Акоминат, в началото на експедицията, докато Балдуин I още се намирал в Тракия, „при него се явили пратеници от българския цар с мирни предложения, като се определят изобщо отношенията между двете съседни държави. Но гордите рицари отговорили, че той (Калоян) е длъжен в своите писма да се обръща към тях не като цар към равни на себе си приятели, а като роб към господарите си; те искали, щото той да сложи оръжие и да се откаже от престола, като го заплашвали, че в противен случай ще се вдигнат против него, ще опустошат и обърнат на пепел цяла Мизия, която, той владеел не по право, като изгонил оттам ромеите нейните законни владетели, а него ще повърнат в предишното му робско състояние.“

Не е трудно да се досетим какво е направил Третият брат в отговор на тези приказки, нали?!… Със сигурност десницата му съвсем инстинктивно се озовала върху дръжката на меча…
Сигурно тук му е мястото да опишем и обстановката в завладените от латинците Тракия и Македония, където по-късно ще се развият основните събития на нашия разказ и без описанието на която, не бихме могли да разберем по-нататъшните действия на основните сили. Сведения за нея ни дават Никита Акоминат и граф Жофроа Вилардуен от стана на византийци и латинци:
След завоеванието на Константинопол и основаването на Латинската империя, новите господари на Тракия и Македония „никак не щадели религиозното и национално самолюбие на ромеите в завзетите от тях градове: те се надсмивали на тяхната вяра и обреди, нрави и обичаи, имали намерение да въвеждат в чисто ромейски земи чужди на византийците понятия и наредби, посягали върху свободата и съвестта на византийското духовенство“. Освен това, „когато много ромеи, а това са били повечето лица от знатен произход, известни с военното си изкуство, а по мeсторождението си — граждани от градовете на Тракия, се обръщали към Бонифация и Балдуин, като им предлагали своите посилни услуги и молели да ги приемат на служба, последните отговаряли, че нямат нужда от ромейски войници, и отказвали на всички за служба у тях.“ Каква е била целта на тракийската ромейска аристокрация, когато е правела подобни предложения на кръстоносците: мислила ли е тя, че с такива постъпки ще сполучи само да подобри отношенията на латинците към ромейското население в бившите европейски владения на Византия, или е кроила някой друг план, за нас това остава неизвестно. Съвременният историк само отбелязва, че, „след като получили отказ от Бонифация и Балдуин да бъдат приети на служба, знатните ромеи се обърнали веднага към Йоан, възпитаника и чедо на Хемските планини, който бе разорил и съкрушил със своите враждебни нападения почти всички западни области на ромейската държава, опустошил ги бе със скитски (кумански) нахлувания и омаломощил с разни бедствия. Той на драго сърце ги приел.“ Като тук в Никита Акоминат прозира учудване и дори негодуване, дето ромейската аристокрация се обърнала към „оногова, който тъй неотдавна безпощадно бе разгромил западните области“ на византийската империя…
Когато Людовик Блуаски, един от главните кръстоносци, и Хенрих, братът на императора Балдуин, воювали в Азия, а Бонифаций Монфератски напусто обсаждал пелопонеските градове Навплия и Коринт, „гърците, като виждаха (пише Вилардуен), че франките се бяха пръснали по областите защото всеки действуваше за своя сметка, намислили, че ще могат да им изменят. Те събраха тайно пратеници от всички градове на страната (Тракия) и ги изпратиха при Йоан, краля на Влахия и България (qui ere rois de Blaquie et de Bogrie), който бе воювал против тях и постоянно воюваше; и те (пратениците) му съобщиха, че ще го направят император, ще му се предадат всички и ще избият всички франки; и после те ще му дадат клетва, като ще му се подчиняват като на свой господар, и той да им се закълне, като ще се отнася към тях като към свои. — И тъй, клетва била дадена от едната и другата страна“. Такова едно предложение от страна на тракийската ромейска аристокрация към българския цар, когото тя доскоро наричала „презрян роб“ и го считала за бунтовник-узурпатор, на пръв поглед не може да не се окаже странно. Обаче, достатъчно е да хвърлим един кратък поглед върху положението на ромеите в дадения момент, за да си обясним тоя крут обрат в отношенията на тракийските ромейски велможи към цар Калоян.
Оставени сами на себе си, лишени от всякакъв център, около който биха могли да се групират и да се приготвят за борба, тракийските гърци сега забравили племенната си вражда и кръвопролитните войни с българите; те предпочели своите домашни стари врагове, като по-малко опасни, пред новите чужди и обърнали погледите си към силния български цар и у него потърсили спасение от гнета на омразните латинци. А доколко тракийските аристократи са били искрени в предложенията си към Калоян, ни показва по-късно историята…
Но в дадения момент (есента на 1204г) тяхната цел била, очевидно, да привлекат на своя страна българския цар, като са искали, от една страна, да се възползуват от надменния отговор на кръстоносците към последния, а, от друга — да отклонят и предупредят ново сближение на Калоян с латинците при посредството на папата, който вече бил признал неговото царско достойнство и бил изпратил в Търново своя легат да го короняса. А с обещанието за императорската корона, която те несъмнено са противопоставяли на кралския венец, изпратен на Калоян от папата, те са искали да го отклонят от западната църква и да го спечелят отново за православието, защото несъмнено са знаели, че в дадения момент Калоян не бил получил от Рим всичко, което искал да получи.
Цар Калоян, както се изразява Никита Акоминат, „на драго сърце“ приел предложението. Причините за бързото съгласие на българския цар същият историк съзира в това, че Калоян не толкова „подозирал високомерните замисли на латинците и се страхувал от техните копия, като от огнен меч“, а главно поради техния надменен отговор на Калояновото предложение за мир и приятелство. Няма съмнение, че Калоян е съумял да оцени важността от настаналите враждебни отношения между ромеи и латинци, защото сега му се представял благоприятен случай да си отмъсти на гордите кръстоносци за нанесената нему обида и да ги принуди да го уважават, още повече че той бил вече признат и коронясан от Рим като законен господар на България. Това настроение на Калоян спрямо латинците изпъква най-ясно в благодарственото му писмо до Инокентий III, в което Калоян предупредил папата с думите: „ако те (латинците) случайно се повдигнат против моето царство и биха го незачели, и то бъде нападнато от тях, нека ваше светейшество да не придиря моето царство, но всичко да бъде свободно“.
Примамливото предложение на ромеите „силно поласкало неговото честолюбие“, и „у него се създала идеята не само да си отмъсти на латинците, но и съвсем да ги съкруши“ и дори да ги изгони от Балканския полуостров; а пък предлаганата от тракийските ромеи императорска корона явно вече насочвала пътя му към Константинопол. Към съставянето на такъв широк план са го подбуждали в дадения момент, от една страна, пълното му съзнание на военното му надмощие на полуострова тъй като, освен своите войски, той е имал на разположение и много съюзни кумански „тълпи“, към които сега се присъединявало и раздразненото ромейско население на Тракия; а от друга — убеждението за сигурен успех в общото предприятие, защото в края на 1204г почти всички военни сили на кръстоносците били съсредоточени в Мала Азия (против военните формирования на селджукските турци), тъй че латинските владения на полуострова заедно с Константинопол били оставени почти без защита.
Така написаните думи от врагове на българския цар не предават най-точно и вярно дипломатическия гений на Калоян. За разбирането му от нас по-скоро ни помагат думите от писмото на Хенрих, брата на император Балдуин, до папа Инокентий III от 5 юни 1205г. Като описва сражението при Одрин и обстоятелствата, при които е станало поробването на латинския император (Балдуин II Фландърски) от българския цар, и каква е била съдбата на последния, Хенрих между другото съобщава: „Но ето още какво се е случило, от което се бояхме и което донасяше обществената мълва: от писмото на самия влах (т.е. цар Калоян), което бе уловено от нас заедно с пратениците му, се научихме за съюза му с турците и другите врагове на кръста Христов; ние го препратихме на ваше апостоличество на едина и на другия език“. Това известие не оставя никакво съмнение, че Калоян още преди одринското сражение с войските на Балдуин и Хенрих е влизал в преговори за съюз с малоазийските турци-селджуци, които представяли в това време една значителна сила; и както се види от думите на Хенрих, съюзът бил сключен, но неосъществен. Целта на тоя съюз, който вероятно е влизал в споразуменията с тракийските ромеи е очевидна, макар условията му и да остават неизвестни: – турците да отвличат вниманието на кръстоносците в Мала Азия, а по тоя начин българи и ромеи да останат свободни в действията си.
Несъмнено Калоян наредил да се приготви повсеместно и общо възстание във всички тракийски градове, които били под властта на кръстоносците. „Поради това“, пише Никита Хониат, „той заповядал на прибегналите към него ромеи (т.е. на представителите на тракийските градове) да се върнат в родните си градове, постепенно да ги подготвят за въстание и, колкото е възможно, да вредят на латинците, докато той сам им дойде на помощ“. Твърде е възможно именно на някои от тия представители да е било възложено воденето на преговорите с турския султан от името на българския цар, защото единствено те могли да бъдат посредници между двете страни. „Когато се върнали в отечеството си“, продължава Никита, „те, наистина, с помощта на българите успеха да възбунтуват градовете на Тракия и Македония. Сетнина от това било туй, че латинците, които бяха завзели тамошните градове, повечето били изтрепани или принудени да се спасяват с бягство в Цариград“.
В началото на пролетта на 1205г водителите на кръстоносците набързо се събрали в Цариград и на съвета решили да потеглят за Тракия с всички, колкото имали на лице, войски. Възстаналите градове Виза и Чорлу се покорили без бой, и само Аркадиопол се опитал да даде отпор. „Тогава“, пише Никита, „се открило печално и жалко зрелище: без да дадат някому пощада и колейки всичко с меч, латинците напоили земята с кръв, и никой от падналите не се удостоил с погребение“. Най-сетне дошъл ред и на Одрин, който бил силно укрепен от ромеи и българи, а, според Вилардуен, на стените му вече се развявали знамената на българския цар. На 25 март 1205г потеглил сам император Балдуин с граф Людовик Блуаски и подир тях венецианският дож Енрико Дандоло, всеки със своите отреди. На 29 март същата година кръстоносците обсадили Одрин, но поради своята малобройност не се решавали да го атакуват. Затова, като окопали лагера си с окопи, те поставили обсадни машини и започнали да бомбардират града, а под стените му били сложени мини. Жителите се отбранявали храбро, но скоро започнали да чувстват недостиг от храна и вода. Но на помощ на Одрин, съгласно предварителния план и спазил обещанието си, бързо се приближил българският цар Калоян – с голяма армия и 14 хиляди съюзни кумани. Като оставил Вилардуен в лагера при Одрин, император Балдуин I с цялата си войска потеглил против Калоян.
На 13 април Калоян изпратил един кумански отряд към латинския лагер със заповед да нападнат на стадата добитък за прехрана и на стадото коне, които пасели по тамошните ливади, „като искал с такъв стратегически опит да узнае характера на неприятелите и похватите на техните военни действия“, пише Никита Хониат. Щом се появил отредът на куманите, рицарите с ярост се нахвърлили върху тях, и те отстъпили; на доста далечно разстояние рицарите ги преследвали, но в това време, според своята тактика, неочаквано куманите се обърнали назад и изгонили тежко въоръжените рицари с големи загуби. Тогава последните се убедили в своята безразсъдност и решили да чакат нападението на българите върху завзетата от тях позиция. Между това Калоян се разположил с войската си в околните на града долища и се прикрил зад хълмистата местност, така че противникът не забелязал присътствието му. След това той изпратил по-голям кумански отряд под началството на Коча със заповед да нападне отново на латинския лагер. На 14 април куманите нападнали по обяд, и граф Людовик Блуаски с проклятие станал от софрата, седнал на коня и със своите рицари се спуснал срещу куманите. Тия отстъпили и увлекли подире си рицарите, които ги преследвали, до назначеното от Калоян място, после веднага се обърнали назад против латинците и заедно с българите, които били скрити в засада, заобиколили ги от вси страни, като „някой черен и сгъстен облак“, така че на латинците не била дадена и най-малка възможност нито да продължат сражението в боен ред, нито да отстъпят. Смелият граф Людовик Блуаски получил смъртоносна рана, и почти всичките му рицари били избити. Балдуин I, без да обръща внимание на предпазванията и убежденията на умиращия граф, с 200 души отбрани рицари се хвърлил в боя, като предпочел смъртта пред позора. Заобиколен обаче от неприятелите отвсякъде, императорът бил уловен жив и веднага доведен при Калоян. Сражението продължило до вечерта късно, когато българите и куманите се оттеглили назад, а Балдуин I бил изпратен в Търново, където, окован във вериги, бил хвърлен в тъмница. Останалите кръстоносци избягали позорно в Константинопол… В тоя знаменит бой, според думите на Роберт де Клари, „загинал цветът на латинското рицарство“, а според Никита Хониат, „най-отборната част от латинската войска, известна със силата на своите копия“.
В Константинопол бил назначен за управител на империята извиканият от Мала Азия брат на Балдуин I, Хенрих, който, обаче, приел титлата не император, a moderator im­perii, понеже чакал известие за съдбата на пленения си брат. А Калоян по-сетне за тая победа писал на папата, че „Бог, който се противи на горделивите, а на смирените дава благодат (Иакп IV, 6), му дал тъкмо неочаквана победа, която той отдавал на блажения Петър, княза на апостолите.“
Одринското поражение поставило кръстоносците в отчаяно положение както в Европа, тъй и в Мала Азия: това бил удар, сетнините от който латинците никога не могли да унищожат. Колко било критично положението на Латинската империя след тоя удар, личи от споменатото писмо на Хенрих до папата от 5 юни същата година, в което той описва сражението при Одрин: „Случи се, че гърците, които по вродено злонравие и обично вероломство, след всякакъв род безопасност и уверение, се явяват всякога наклонни на измяна, веднага след изпращането на последните пратеници до вас, открито показаха измяна, която преди това те бяха замислили, като вдигнаха въстание против нас. Когато това узна моят брат и господар-император, придружен със случайно намерените немного хора, (защото повечето от нас бяха пръснати по укрепления и провинциални гарнизони), потегли от царския град с намерение да отмъсти против главата на въстанието, именно Одрин, твърде укрепен гръцки град, съседен на българския народ само с междинните планини. После, когато българският господар Иваница, когото гърците бяха повикали на помощ, тайно обаче, за да причиняват повече вреда, чул,че латинците обсадили гореказания град с толкова незначителна войска, неочаквано той, оня влах Иваница, нападнал на нашите с безбройно множество варвари, българи, кумани и други. Когато нашите излезли насреща им твърде непредвидливо и преследва ли по-далеч, отколкото трябвало, и били заобиколени най-после от неприятелските засади, о, тежко ми! моят господар-император, граф Л. (Людовик), Стефан де Пертико и други някои барони и рицари, което не съм в състояние да пренеса без изблик на кървави сълзи, притиснати от такова множество, обаче не без загуба от тяхна страна, били изловени от неприятелите. Наистина, ние не знаем, кои са пленени и кои са избити. Получихме, обаче, от надеждни наши съгледвачи и от достоверен слух, че нашият господар-император е здрав и жив, за когото се грижи самият Иваница, както се твърди, засега достопочтено, заедно с някои други, които, обаче, досега не знаем да ги назовем точно по име. Нека знаете също, че от деня, когато навлязохме в гръцките предели и до деня на тая нещастна битка, каквото множество и да е нападало нас и нашите, макар понякога нашите да са бивали твърде малко, обаче всякога са се връщали с триумф и победа. А ние вярваме, че неоценимата загуба, която тогава ни опечали и порази, е станала поради необмислената смелост на нашите и по вината на нашите грехове… Като направихме преглед на нашите сили, ние почнахме да укрепяваме градовете и крепостите, които, както изглеждаше, ще могат да издържат против гръцкото въстание и между действие заминахме за Цариград. И тъй, макар загубата на хора и да ни причинява тежка скръб, обаче надяваме се на Господа и смело вярваме, че ще можем да издържим по-дълго, по воля Господня, засадите и набезите на нашите неприятели и дори да очакваме отдалеч подкрепа и помощ“. И наистина, в края на писмото, като говори за опасността, която заплашвала кръстоносците, Хенрих моли папата да разпрати по Италия, Франция, Германия и другите западни страни легати, които да проповядват нов кръстоносен поход „in auxilium nostrum et subventionem“ и за освобождението на Балдуин I от пленство.
Участта на Латинската империя сега се намирала в ръцете на българския цар. Напразно папа Инокентий III се опитвал да предотврати явната й погибел. Той побързал да даде на Калоян приятелски съвет, да се примири с латинците, докато време не е минало, като го заплашвал в противен случай с неизбежна погибел, когато нападнат върху него, от една страна, рицарите, а, от друга маджарите: „Когато ти получи кралска диадема и военно знаме от нас през легата на апостолския престол, щото твоята държава специално да принадлежи на блажения Петър, ние старателно поискахме да се погрижим, щото ти, свободен отвсякъде от неприятелски нападения, да се радваш на спокоен мир. Знай, прочее, че от западните страни ще потегли за Гърция огромна войска, освен оная, която недавно пристигна. Оттука ти трябва да се погрижиш твърде много за себе си и за своята земя, за да сключиш, докато можеш, мир с латинците, защото ако случайно те, от една страна, а, от друга, маджарите решат да те нападнат, то ти лесно не ще можеш да противостанеш на покушенията от двете страни. Затова ние подсещаме ваше величество и съветваме по права вяра, щото ти, понеже казваш, че държиш пленен Балдуин, цариградския император, така да се погрижиш за себе си, че чрез неговото освобождение ти да сключиш верен и траен мир с латинците, та и те да се успокоят съвсем от нападението на тебе и твоята земя“. Едновременно Инокентий III писал и до търновския архиепископ, българския примас, старателно да увещава Калоян и да го склони да освободи пленения император; а Хенрих папата съветвал: „като старателно се стреми към освобождението на брата си, да утвърди верен и траен мир с неговия дражайши син Калоян, светлия крал на българи и власи, така че постоянно да има верно и здраво приятелство между българи и латинци.“

Умишлено оставих това изложение на събитията да бъде предадено най-вече от устата и с думите на неприятелски настроени към българската държава хронисти. По този начин, без да използвам хвалебствия за качествата на българския владетел; или пък, да изтъквам (или омаловажавам) постиженията му, считам, че успях в най-пълна степен да пресъздам картината от онези събития, нарисувана със замах от извадения меч на самия Калоян – Третият брат от Асеневци. Самият аз, четейки за онова смутно време, подозирам, че всичките тези хора – разните му там императори, крале и патриарси, римо-католическият папа, маджари и сърби, рицари кръстоносци-латинци и венецианци, ромеи и гърци, предатели и всички останали….просто не са знаели с кого си имали работа!… (Та действали малко като…слон в стъкларски магазин!…)
И изглежда, никога не са чели приказката за Тримата братя и „Златната Ябълка“ (в случая, възкръсналата им от пепелта родина)…
Която, за разлика от другите щастливо завършващи народни приказки, не свършва така. Но за това, следващият път! 

Авторски материал на Васил Василев ( Vassil Vassilev)

Линк към сайта – Древни цивилизации

Линк към фейсбук група – група Древни цивилизации