Приказката за Третия брат(#2): Никой да не докосва Златната ябълка

Авторски материал на Васил Василев ( Vassil Vassilev) – Древни цивилизации

Приказката за Третия брат [част II]
(или Никой да не докосва Златната ябълка!)

Миналия път започнах да Ви разказвам за един познат на всички от народните приказки смел младеж и неговата „златна ябълка“ – в случая тук, собствената му родина. Както се и очакваше, не получих кой знае какви отзиви и подкрепа, тъй като днес живеем във време, когато на мода са приказките за златните дрънкулки и легендите за фараони с рижи коси и титанични разпространители на знание и писменост из целия свят. Но това, вместо да ме възпре, незнайно защо ме накара да се почувствам още по-уверен в иначе нескопосаните си писателски умения. Обикновено, такива „дисхармонии“ допълнително ме амбицират и затова, в случая…реших да продължа с разказа си за Хубавия Йоан и неговата „златна ябълка“.
Който всъщност се оказал не само хубав, но и много, много умен… Точно като в най-красивите приказки на света!

Странна работа е това с тримата братя! Най-големият, Теодор – Петър Добрия, бил най-мекушав, та чак неспособен да балансира измежду новопоявилите се противоречия на български и кумански интереси в още неукрепналия аристократичен двор на възкръснала България. Йоан Асен се отличавал с нужната суровост в решенията, но не и с необходимата гъвкавост и се опитвал със сила да разрешава възникналите спорове и въпреки родствените връзки на Асеневци с куманите, лансирал по-грамотните боляри от български произход. Резултатът от проявата на тази власт били организираните дворцови заговори и последователната смърт и на двамата братя. За да се възкачи на престола приказният Трети, който, дали поучил се от опита на по-големите си батковци, или просто притежавал онези качества, задържали го в тези смутни времена цели 10 години на престола! Години, в които е била нужна решителна проява на власт, но и необходимост от балансиране между различните интереси в българския царски двор. Една от тези прояви, вероятно е била и женитбата на младия цар на България с куманка от знатен род…
Как го е постигал ли?! Така, както постигал победи след смели сражения в решителни за съществуването на България битки, но и с проява на неподозирани дотогава дипломатически качества, за които ние, неговите наследници, разбираме от преписката на Калоян с Джовани Лотарио Конти, граф Ди Сени, наречен от целия християнски свят папа Инокентий III (р.1160, 1198-1216г).
Именно по време на понтификата на последния, Римската курия бележи най-голямото си могъщество. Дори най-сериозните му критици и опоненти признават неговата изключителна ерудиция, задълбочени юридически познания, дарба да теоретизира, политически умения и решителност. Именно с този човек, нашият младеж трябвало да „кръстоса мечове“ на най-важния – дипломатическия фронт….с една единствена цел – да опази „златната ябълка“.
А междувремнно, положението на все още непризнатата нововъзникнала държава България не било никак розово. Първо, не всички кумански вождове предоставяли своите войски в разположение на Калоян. Имало и такива, които били наемници на ромеите, или пък безчинствали из Мизия и най-вече Тракия напълно самостоятелно. Политическото византийско лоби в българския царски двор, съставено от боляри – бивши васали на Византия, също било много силно изразено. Избягалият от този двор убиец на Асеня и братовчед на самия Калоян, Иванко, след като се сродил чрез брак с внучката на византийския император и по този начин спечелил благоволението му, в замяна бил поставен за управител на Пловдивска област, но заграбил цялата власт върху земите на Тракия и Родопите, привлякъл на своя страна и други български и кумански водачи и се обявил за независим владетел.. Отношенията на Търновския двор с този на Иванко били постоянно на двата полюса – отначало смъртни врагове, до по-късно изказване на топли „приятелски и роднински“ чувства. Освен него, в западните области на византийската империя (в областта на средна р.Струма), един от най-дейните участници във въстанието на Петър и Асен, Добромир Хриз, оставен от цар Асен I за управител на крепостта Струмица, след неговата смърт и очаквайки гражданска война в България се провъзгласил за независим владетел. Но като станал свидетел на качването на Калоян на българския престол, побързал да сключи съюз с ромеите, защото много добре знаел какво го чака за тази му постъпка от страна на третия потомък от рода Асеневци. След серия от измени и връщания на Добромир Хриз към съюза си с василевса Алексий III Ангел, изглежда дипломатическите качества на вездесъщия Трети брат наклонили везните в негова полза, та се наложило лично императорът на Византия да поведе поход към струмските крепости – резултатът от които бил мир и нова гръцка жена за Хриз. Което отново не помогнало кой знае колко на василевса, но на връщане от Струма през земите на Тракия, пострадал другият отцепник – Иванко (уловен и хвърлен в затвор в Константинопол). Чак по-късно, след нови съюзи на Хриз с други византийски отцепници като Мануил Камица и нови преговори за сродяване с императора (внучката му Теодора, бивша годеница на убития вече Иванко била гласена за негова невеста), Алексий III превзел крепостта Струмица, в която битка изглежда бил убит и бившия български болярин.
През всичките тези години (1197-2002), всякаш с невидима дипломатическа „ръка“, Калоян изглежда въздействал на тези процеси не само отдалеч, но и отблизо, в резултат на което не спирали многобройните българско/кумански набези из земите на юг от Стара Планина. По този начин цар Калоян отслабвал съпротивителните сили на византийската империя. Но решителният, брилянтен стратегически и тактически негов ход бил когато през пролетта на 1201г, едновременно с българо-куманското нападение в Тракия, сам цар Калоян с голяма и добре въоръжена войска потеглил, вероятно от Средец през Траяновите врата към родопската крепост Констанция (при днешното с.Костенец), която била превзета почти без всяка съпротива. Със завладяването на тая „знаменита крепост“ Калоян, следвайки плана на брат си Йоан Асен I за по-скорошното присъединение на югозападните български земи към държавата с излизане и задържане на беломорския бряг, си обезпечавал пътя към Бяло море през Разлога по р.Места, защото областта по р.Струма влизала в състава на Добромир Хризовото княжество от една страна, а от друга — отвличал вниманието в Константинопол от друго едно завоевание, много по-важно за него – именно завоеванието на гр.Варна, едничката черноморска крепост в Северна България, която все още оставала в ръцете на ромеите, добре укрепена и снабдена със силен гарнизон от чужда наемна войска. „След като разрушил стените на кр.Констанция“, пише Никита Хониат, „той потегля оттам и се разполага на лагер около Варна“. Скоро Калоян обсадил „силно“ крепостта и я превзел с пристъп на третия ден, 24 март, на Страстната Събота (1201г).
Кратковременната обсада на Варна показва, че тук българите са действали като напълно организирана и добре въоръжена войска, която Калоян към това време вече подготвил в България. За обсадата на Варна Никита Хониат ни дава следните сведения, които напълно потвърждават горното заключение: „Понеже обсадените“, пише той, „повечето от най-храбрите на нашата войска, или пък от латинците, му оказали силна съпротива, то той (Калоян) построил квадратна машина, надлъж равна на широчината на рова, а по височина — на градските стени; и като я турил на колела, примъкнал я до самия ров. После той я повалил и постигнал две цели: – една и същата машина му послужила и като мост, и като стълба, която достигала до върха на градските стени. Така в три дена Варна била превзета. Без да се побои и засрами нито от светостта на деня, нито от Христовото име, което тоя варварин произнасял с устата си, но подстрекаван от кръвожадните демони, той всички взети в плен погребал живи в рова, като го равнил със земята. След това той разрушил стените на Варна и се върнал в Мизия, като ознаменувал най-светата събота и най-царствения ден (Великден) на годината с такива кървави помени и такива адски жертвоприношения“…
И тогава започнал един период, в който Калоян станал най-презираният владетел от всички византийски хронисти и най-мразеният от самите ромеи по онова време. Нарекли го „Ромеубиец“!
Сега, от позицията ни на модерни хора от XXI век спокойно бихме могли да заклеймим младия цар като жесток човек, предвид това, което е сторил на защитниците на Варна, нали!? Но нека се опитаме да се поставим в неговото време и да се постараем да застанем на неговото място.
В продължение на повече от век и половина българите били под византийско владичество, а братята му по-късно – убити вследствие на заговори, инспирирани от дългата ръка на Константинополски заговорници. В съюз с тях бил и собственият му братовчед Иванко, убиецът на Асеня, срещу чиито владения, въпреки противоречията, Калоян никога не вдигнал ръка (както и срещу тези на Добромир Хриз) – вероятно защото били управлявани от отцепили се българи и бъдещето, свързано с обединението на тези земи с Търновското царство в единна България в старите й граници било далеч по-важно, отколкото личното му отмъщение.
Не така обаче стоял въпросът с истинските причинители на злочестията на България – ромеите. Те не само разцепвали единството на българските боляри с помощта на заговори, но и продължавали да не признават възкръснала България. Защо тогава се учудваме, че върху тях се излял целия насъбран гняв на ХалаЙоан!? А той, както знаем от приказките, бил страшен…
Едва ли охарактеризирането му като Ромеубиец е развълнувало много нашият герой, тъй като по това време имал съвсем други главоболия, дошли от друго място. Пред него стояла не по-маловажна задача – да отвоюва най-крайните северозападни български земи, които в тези смутни времена станали плячка на сърби и маджари, като по тоя начин трябвало да се противопостави на бързо разпространяващото се на полуострова политическо влияние на маджарския крал.
Възобновяването на българската държава произвела голям „преврат“ в държавно-политическите отношения на Балканския полуостров – преврат, който бил най-чувствителен за Византия. И в Константинопол най-сетне били принудени да признаят независимостта на възобновена България, но там все пак не преставали да гледат на нея като на подчинена държава, което най-ясно се проявило при сключването на мира през 1202г. Алексий III Ангел все още отказвал да признае царското достойнство на българина, следователно, междудържавното положение на България като независимо царство, не било напълно признато от Византия и отношенията й към последната все още не били ясно определени. Не по-добри са били отношенията на Търновското царство към другите съседни държави, и главно към Маджарско, което в дадения момент влиза за пръв път в конфликт с България поради своите претенции върху северозападните български земи. Тогавашният маджарски крал Емерих (Имре, 1196—1204), след като закрепил влиянието си в Сърбия чрез свалянето на великия жупан Стефан Първовенчани (1196-1228г) и издигането на великожупанския престол брат му Вълкан като свой васал, нахлул в българските земи – от Поморавието с Ниш до околностите на Средец, Браничевската и Белградската области и в съюз със сърбите, докато цар Калоян бил зает с отвоюването на Тракия и Македония, през 1202г. успял да окупира Браничево и Белград, а на сърбите предоставил Ниш. Оттогава Емерих сложил към кралската си титла и Rex Bulgariae (крал на българите). Това самоволно разпореждане на Емерих с изконно българските земи от Първото българско царство не могло да остане без внимание от страна на цар Калоян, който не се забавил да се противопостави на маджарския крал и да сложи край на неговите аспирации към Балканския полуостров. Щом сключил мир с Византия (невероятен стратегически ход на Калоян, останал неразбран от неговите врагове), още в началото на 1203г. той, ползвайки се от междуособицата между Емерих и брат му Андрей, с голяма и силна войска от българи и кумани навлязъл в тия области и за кратко време принудил сърбите да напуснат Ниш, а след няколко сражения нейде по р.Морава с Емерих той сполучил да изгони и маджарите от Браничево и Белград, като веднага след това там поставил български епископи. От тия успехи на българския цар, крал Емерих, който не гледал с добро око на засилваща се България и не искал дори да признае Калоян за цар, бил крайно недоволен, защото те донесли връщането на Стефан Първовенчани отново на велико-жупанския престол и унищожение на маджарското влияние в Сърбия, отношенията с която си останали нормални и мирни през царуването на Калоян. Оттогава Емерих виждал в Калоян най-големия си враг и започнали дипломатически спорове между двете страни, от които еднозначен победител излязъл Калоян, благодарение на това, че последният положително се отзовал на предложението на папа Инокентий III да мине в лоното на римската църква, което той използувал за признанието и консолидирането на своята държава.
От достигналата до нас преписка между Инокентий III и Калоян, в която е изложен вървежът на преговорите между тях за преминаването на България към римската църква, първото писмо, което трябва да се отнесе към началото на 1200г., принадлежи на папата до Калоян, от което не само може да се заключи, че Калоян по-рано вероятно се обръщал с някакви предложения към папата, но по-скоро може да се приеме, че до Инокентий III е дошъл слух отстрани (най-вероятно пуснат умишлено от Калоян) за намерението на българския цар да премине в католичество; и той поискал да се възползува от това, за да подчини България на римския престол.
Възможността самият Калоян да е инспирирал тези въжделения в римския папа, без съмнение го поставя в ролята на един от най-големите политически стратези, които България някога е имала. За да играеш тънката политическа игра на владетел на „златна ябълка“, която всяка от двете Хали, римо-католическата и православно-византийската църкви, желаели на всяка цена, се изисквало висш пилотаж в сферата на политиката. А всички по-късни събития свидетелстват, че нашият цар го владеел дори по-добре и от най-добрите „учители“ в тази сфера – самите глави на двете църкви.
Няма да Ви разказвам подробно за всички предложения от двете страни (с мисиите на папските пратеници) и капаните, които му поставяли (византийците веднага разбрали за преписката на новия български цар с Инокентий III, като нищо чудно за това умишлено да ги е уведомил и самият Калоян). За това са изписани не един и два реда с анализи на тези събития. Достатъчно е да спомена истинската цел на нашия владетел, която той ясно формулирал в едно от писмата си до папата: „римската църква да му изпрати корона и почест“, т. е. да признае царското му достойнство, което са имали старите български царе: „единият беше Петър, другият беше Самуил и други, които ги предхождали в царството, както ние намерихме писано в нашите книги“. Изтъквайки имената на коронованите царе от Първото българско царство, Калоян искал да покаже, че провъзгласеното от братята му царство с център Търново не е нищо друго, освен продължение на Първото, и затова той не искал нещо незаконно. Борбата за равнопоставеност с двете глави на западната и източната църкви се разпростряла не само върху признаването на Калоян за крал/цар или още по-добре за равностоен на василевса и западния император владетел (Максимата „Искай повече, отколкото можеш да получиш!“ несъмнено била добре позната и на нашия владетел-политик.), но и върху признаване правата на самостоятелна българска църква/патриаршия – нещо, което било абсолютно необходимо, за да може България да си възвърне влиянието в тази част на света, като един от лидерите на последния. В словесната битка играели роля и категории като „цар на българи и власи“, тъй като последните – жители на области на север от Дунава – се считали за римски наследници още от времето на римското нашествие по тези земи и в писмата на папата ясно се говори за това. В резултат на преговорите, аспирациите на унгарския владетел към земи и титла „Rex Bulgariae“ били обуздани от една страна от победните походи на българските войски на запад, а от друга – от самия Инокентий III.
Византийците в преговорите си с България до това време, макар и съгласни да признаят Калоян за цар на самостоятелна държава, не искали българската църква да има равностоен на византийския патриарх. Но времената имат „свойството“ да се променят и през 1203г. Алексий III лично изпратил тогавашния патриарх на православната църква Йоан Каматира в Търново, за да се срещне с българския цар и архиепископ, с предложението да признаят българската царска корона и независимостта на българската църква начело с неин патриарх… Като в замяна поставили едно единствено условие: – византийците искали военна помощ!
Защото на фона на всички тези извънредно сложни събития се задавал…IV-ият кръстоносен поход…
Вероятно, именно по това време Калоян бил поставен на най-голямото изпитание през живота си. От една страна, като не получавал дълго време отговор от Инокентий III, той не знаел дали папата приема първото му и непременно условие за преминаването на България към римската църква – да го короняса за цар и дори признава ли изобщо правото му да носи корона, а тук той могъл да постигне своето желание веднага и без някакви особени задължения и жертви в политическо и църковно отношение: касаело се само до една военна помощ… От друга пък страна, ако помогне на византийците, той ще се намери между двама силни противници: от северозапад маджарският крал, който бил настроен крайно враждебно против него, задето Калоян току-що бил изгонил маджарите от северозападните български земи; а от югоизток пък идвали кръстоносците, които вече започвали блокадата на Константинопол по море..
Не знаейки как точно ще се развият събитията около византийската столица и дали тя няма да падне бързо; или пък ще успеe ли все пак Алексий III да се договори с латинците, въпреки големите противоречия между тях, Калоян решил да изчака и не дал на патриарх Йоан Каматира категоричен отговор.
Което се оказало и най-добрият политически ход в цялата кариера на новия български цар, защото в крайна сметка (18 юли 1203г) Алексий III Ангел остъпил византийската столица на латинците (поставили сина на Исаак Ангел за ромейски император) и избягал към българската граница в гр.Девелт, с предложение към Калоян да му помогне да вдигне населението против неговия съперник Алексий IV, който с баща си Исаак владеел само столицата, но не и провинцията. Издигането на Алексий IV на престола, при това с помощта на кръстоносците, ясно показало на Калоян, че каузата на Алексий III е загубена и българският цар окончателно отхвърлил предложението на екс-императора, като решил да поведе самостоятелна политика. Още повече, че докато вървяла обсадата на Константинопол от кръстоносците, сполучил да завземе византийските владения на запад от Средец до тесалийската граница с градовете Призрен, Скопие, Охрид и Верроя (Бер), т. е. всички стари югозападни български земи. Вероятно по това време под негова власт паднала и крепостта Просек – там бил назначен за управител на околните й земи българинът Цузъмен или Чъсмен (гр. Ециисмен). Тогава Алексий III, през Пловдив и Мосинопол отишъл в Солун, където го заварило и завоеванието на този град от кръстоносците. А пред очите на българите се сбъднала една мечта – да видят вековния си доскорошен поробител Византия и нейния император на колене…
Но това не било достатъчно. Последвало писмо на Калоян до папата, което може да се смята като истински висш пилотаж в дипломацията и досега:
„Калоян, цар на българите, до светейшия Господин, патриарх на християнската вяра от изток чак до запад, папа римски. …..
Съобщавам на твое светейшество, че изтекоха шест години, откак аз веднаж, дваж и трети път пращам при вас, но моите пратеници не можаха да дойдат при твое светейшество и да предадат моето слово и да ми донесат твоето утешение. ……
….гърците узнали това, изпратиха ми патриарха, и императорът (казал): „дойди при нас, ще те коронясаме за цар и ще ти направим (- поставим) патриарх, защото царство без патриарх не може да бъде“, но аз не пожелах; напротив, аз прибягнах към твое светейшество, защото искам да бъда раб на св.Петър и на твое светейшество; и нека знае твое светейшество, че аз изпратих при тебе моя архиепископ с цяло нареждане и пари, копринени материи, восък и сребро, коне и мулета, за да отдаде на твое светейшество почит вместо мене, твоя раб. И моля (rogo) с молитвите на блажения апостол Петър и твоите свети молитви, да изпратиш кардинали, на които твое светейшество да предпише, да ме коронясат за цар и в моята земя да направят (- да поставят) патриарх, за да бъда твой раб през времето на моя живот“.
Резултатът от тези титанични усилия на българският цар е добре известен. Въпреки многобройните перипетии с наши и папски пратеници (на които гърците умишлено пречели и даже архиепископ Василий на път за Рим щял да бъде хвърлен в морето при гр.Дирахий), през август 1203г от Маджарско пристигнал в Търново папският легат, капелан Йоан, който веднага пристъпил към изпълнение на „възложената нему широка мисия“. След като извършил всички свои задължения по ръкополагането на цар и църковен глава, от българска страна му била връчена грамота, която започвала така:
„Во имя Отца и Сина и святаго Духа, амин.Тъй като било угодно на Господа наш Исуса Христа да ме направи господар и цар на цяла България и Влахия, аз изследвах писанията и книгите на нашите прадеди (antiquorum) и законите на покойните царе, нашите предшественици, отде са. Те получили българското царство и царско утвърдение (firmamentum imperiale), корона на главата си и патриаршеско благословение, и, грижливо като издирвахме, намерихме в техните писания, че покойните ония царе на българи и власи, Симеон, Петър и Самуил, и наши предшественици, царската си корона и патриаршеско благословение получавали от светейшата божия римска църква и от апостолския престол и от княза на апостолите Петър. Но и моето царство пожела да получи благословение и царско утвърдение на короната за главата на своето царство и патриаршеско благословение от римската църква, от княза на апостолския престол, апостола Петър, и от светейшия наш отец, всеобщия папа Инокентий III. …“
При което умишлено не съобщавал, че времената били доста по-различни по онова време и не точно римският папа коронясвал някогашните български царе и патриарси. Политик от най-висша класа!

Истинска приказка, нали?!… България, „златната ябълка“, опазена от Третия брат най-сетне била призната за ценна и й било дадено правото за съществуване!…
Но това не бил щастливият край, с който завършват всички български приказки, а само началото…. Началото на изключително трудна борба за просъществуване на една държава, възкръснала всякаш от небитието. Държавата на Симеон, Петър и Самуил, които без съмнение гледали отгоре и се усмихвали благосклонно, стискайки палци на този млад мъж – истински достоен наследник на рода български!
Но за тази борба, следващият път…
Че и тази сутрин не успях да си прочета хороскопа… 

Авторски материал на Васил Василев ( Vassil Vassilev)

Линк към сайта – Древни цивилизации

Линк към фейсбук група – група Древни цивилизации