Шамирът на цар Соломон. Есе на Имануил Великовски

В Талмуд и Мидрашите има много препратки към Шамирa – приписват му се необичайни качества. Например, съобщава се, че може да разпадне всичко, дори много здрави и твърди камъни. Равинската литература го описва като средство, използвано за гравиране на нагръдника на Първосвещеника. Шамирът е най-удивителното от притежанията на Соломон. Цар Соломон е имал огромно желание да притежава Шамира, защото бил чувал за него от по-ранни дни; знанието за Шамира всъщност се приписва от равинските източници на Мойсей. След продължително издирване на Шамира, в далечна страна, в дълбините на кладенец, била намерена частица от Шамира с големината на ечемичено зърно и отнесена на Соломон. Но странно, той загубил способностите си и станал неактивен няколко века по-късно, по времето, когато храма на Соломон е бил разрушен от Навуходоносор.

Какво е представлявал Шамира?

По мнението на средновековните автори, като Раши, Маймонидес и други, Шамирът е живо същество, червей. Твърди се, че Шамирът не би могъл да бъде минерал, защото е притежавал активност. Талмудът предава от името на Равин Неемия /Nehemiah/ следното описание на гравирането върху скъпоценни камъни: имената на дванадесетте племена бяха изписани на дванадесетте полускъпоценни камъка на Урим /Urim/ и Тумим /Tummim/, нагръдника на Първосвещеника, не чрез резба, а чрез писане с определен флуид и „показвайки ги“ на Шамира или по-скоро излагайки ги на действието му. Според съвременните автори изразът „бе показан на Шамира”:

1. „ясно показва, че погледът на едно живо същество е довело до разцепването на дърво и камъни.”; 2. „Признава се обаче, че „в Талмуд / Мидрашите като източници никога не е изрично заявено, че Шамирът е живо същество.”; 3. „Се среща в един стар източник, Заветът на Соломон, произведение, написано на гръцки, вероятно в началото на третия век на настоящата епоха“; 4. „се отнася до Шамира като „зелен камък – зелен порфир, нефрит“.

Но как един зелен камък може да среже най-здравите диаманти с погледа си?

„Шамирът е голям колкото ечемичено зърно. Той е създаден в шестте дни на Битие. Няма вещество, достатъчно твърдо, за да издържи действието му ”.

Преди повече от сто и двадесет и пет години един еврейски учен в Германия публикува доклад, за да докаже, че Шамирът е минерал, но съвременните специалисти са съгласни със средновековните равини и казват, че те са „несъмнено прави“.

Начинът, по който Шамирът се е съхранявал, може да ни разкрие малко повече:

„Шамирът не може да бъде поставен в железен съд, за да се пази, нито пък в какъвто и да е метален съд: той ще разруши такъв съд.

“Шамирът се държи опакован с вълна в оловна кутия, пълна с ечемичени трици.”

Това изречение е цитирано от трактата Сота 48б на вавилонския Талмуд. Думата “oferet” в текста е надлежно преведена като “олово”. Тя съдържа важна следа: фолклорната фантазия не би направила оловна кутия за съхранение, а по-скоро би била изработена от желязо или злато: оловото е специфичен метал. Следователно това трябва да е описание, основано на факти. И със знанието за нашата епоха лесно можем да познаем кой или какво е представлявал Шамира: това е радиоактивно вещество; Радиевите соли, например, когато си взаимодействат с някои други химични вещества, могат да отделят светлина с жълто-зелен оттенък.

Нагръдникът на Първосвещеника e бил гравиран по следния начин: буквите са били изписани с мастило, а после камъните са били изложени, един след друг, на „погледа“ или радиацията на Шамира. Мастилото трябва да е съдържало олово на прах или оловни окиси. Частите на камъните, които не са били защитени от оловото, са се разпаднали, без да оставят прахови частици, които според Трактат Сота 48б са изглеждали особено удивителни. Онези части, защитени от оловните мастила, са останали релефни върху повърхността на скъпоценните камъни.

Най-ценното притежание на Соломон, неговият Шамир, не оцелява. С времето става неактивен. Обичайната версия на историята – „Шамирът изчезна“, не съответства на еврейския текст. Думата batel, използвана, за да опише края, или смъртта на Шамира има само едно значение: „Да стане неактивен“. Следователно, когато понякога се казва, че „Шамирът е изчезнал, когато Храмът е бил унищожен“, това всъщност е неправилно. Еврейският термин за парализиран член винаги е batel; безделник е batlan; неактивността е batala; всички тези думи идват от корена batel. През четиристотинте години, които са минали от построяването на първия храм до унищожаването му от Навуходоносор през 587 г., радиоактивното вещество по всяка вероятност може да е станало неактивно.

През 1896 г., една година след като Вилхелм Конрад Рентген от Вюрцбург открива рентгеновите лъчи, Антоан Анри Бекерел, син и внук на велики физици, открива радиоактивността, като случайно поставя фотографска плоча близо до уранова сол.

Уранът при обикновени температури излъчва невидима радиация, която прилича на рентгенови лъчи и може да повлияе на фотографска плоча, защитена от тънък слой метал.

Мари и Пиер Кюри, водени от убеждението, че в уранинитна среда, техният източник на уран, трябва да има още един елемент с много по-голяма радиоактивност, се посвещават на неговото откриване и през 1898 г. успяват да изолират новия елемент като неговата бромидна сол – радий.

С тези открития във физиката започва нова ера. И поради драматичните обстоятелства, при които Кюри преследват целта си – и историята за светещата субстанция, която те откриват една вечер, когато влизат в тяхната студена и лошо оборудвана лаборатория – последното от трите им открития, радия, завладя въображението на хора навсякъде.

Радиоактивността се използва при лечението на тумори, а разрушителното действие на урановата бомба, хвърлена над Хирошима, също водят към откритията на Рентген, Бекерел и Кюри.

Уранът и радият са елементи – оригиналните вещества, от които е изградена Вселената; те бяха открити, а не създадени. Затова те присъстват в природата от самото начало; и тъй като радиоактивните елементи имат ограничен срок на живот поради разпадането чрез радиоактивността, то в миналото трябва да имало повече радиоактивни елементи; и всъщност, „радиев часовник“ се използва за измерване на възрастта на скалите. Самият радий непрекъснато се разпада, но непрекъснато се попълва от разпадането на тория, от което той е страничен продукт. Крайният резултат от разпадането на радия е изотоп на оловото. Това олово се различава от обикновеното олово, а от съотношението на олово към уран в скалите може да се определи възрастта на тези скали. Оловото е също така веществото, което най-добре защитава от увреждащото действие на радий или друго радионуклидно облъчване; поради което лабораторният радий се съхранява в оловен съд, когато не се използва за медицински или технологични цели.

Информацията, намерена в древните източници, че Шамирът е зеленикав минерал, че е бил голям като ечемичено зърно; че може да навреди на всичко, дори на метали и други минерали, и единствената защита от него може да бъде осигурена чрез поставянето на Шамира в оловна кутия; че притежава „поглед“, който разпада нещата, без да оставя следи от стружки или прах; че е станал неактивен след период от четиристотин години – всички разкриват истинската природа на Шамира.

Източник: Архив на Имануил Великовски – https://www.varchive.org/